Морски чудовища и други роднини

Приключение на консул лорд Иван Ксав Ворпатрил

I. Тихият живот

Петнадесет години след като за пръв път стъпи на Илла, лорд Иван Ксав Ворпатрил беше постигнал всичко, за което един разумен човек може да мечтае: консулски пост на екваториален остров, къща с веранда над лагуната, съпруга, която беше по-умна от него и достатъчно тактична да го показва само при нужда, две деца, ветроходна лодка и напълно, безукорно, стратегически поддържано отсъствие на кариерни перспективи.

Беше му коствало усилия. На два пъти го бяха повишавали въпреки съпротивата му — веднъж до полковник, втори път, след пенсионирането от служба, до консул, когато старият консул най-сетне се оттегли при бутилките си за постоянно. Иван беше приел поста само защото алтернативата беше връщане във Ворбар Султана, на разстояние една ръка от майка му, две ръце от Грегор и половин ръка от списъка на Грегор с „хора, подходящи за отговорност”. Илла беше идеалното скривалище: далечна, неутрална, стратегически маловажна и населена с морски чудовища, които изяждаха средно по един непредпазлив турист годишно и всеки път изглеждаха еднакво изненадани, че туристът е отровен.

— Проблемът, консуле — каза председателят на рибарската кооперация на Северния архипелаг, седнал на ръба на плетения стол като човек, който не вярва на мебели, — е, че чудовищата ви поумняха.

Иван остави чашата си — плодов коктейл, единадесет сутринта, той беше консул и имаше принципи — и попита внимателно:

— Защо са мои, майстор Куло?

— Защото спряха да ядат хора и почнаха да крадат товари. Организирано. Миналата седмица три шлепа с протеинов концентрат, тази седмица — хладилната баржа на кооперацията. Подбират, консуле. Заобикалят патрулите. Работят на смени. — Куло се наведе напред. — А когато нашите проследиха стадото, то се прибра в лагуните на старата аквакултурна концесия при Порт Слейт. Концесията, дето е регистрирана — той извади плочка и я побутна през масата с два пръста, като умряла риба — на бараярска търговска компания.

Иван погледна регистрацията. „Слейт Марикултура ООД”, флаг: Бараярска империя, изпълнителен директор: три имена, които миришеха на фиктивност през две нива на екрана.

— Тедж — повика той към вътрешността на къщата, с гласа на човек, който вече знае, че отпускът му свършва. — Помниш ли, като каза, че никой джаксънец никога няма да регистрира фирма под бараярски флаг, защото звучи почтено и плаши клиентелата?

Съпругата му се появи на верандата, прочете плочката през рамото му за четири секунди и каза нещо кратко на джаксънски търговски жаргон, което не се превеждаше пред деца.

— Точно обратното, любов моя — добави после. — Под бараярски флаг се регистрира джаксънец, който иска почтеността да я плаща някой друг. Това е обява, Иван Ксав. Някой е забъркал каша и е оставил нашия адрес за сметката.

II. Старият консулски дом

Порт Слейт не се беше разхубавил за петнадесет години — същият сив индустриален град под същото сиво небе, на който Иван навремето беше обърнал гръб с цялата решителност на човек, преместил консулство на тропически остров за три седмици. Старата консулска сграда сега се даваше под наем; долните ѝ два етажа, по ирония, която Иван отказа да коментира, бяха заети от административния офис на „Слейт Марикултура”.

Взеха и подкрепления. Подкрепленията бяха пристигнали три дни по-рано с пасажерския лайнер от Ескобар, под формата на изискан мъж на петдесет и седем с вид на отегчен рентиер и синя жена с златни жилки, която възрастта беше направила само по-скъпа на вид.

— Годишнина ни е — беше обяснил Байърли Ворутиер с невинност, излъскана от четири десетилетия практика. — Риш искаше море.

— Бай, вие бяхте на Илла за годишнина преди четири години и тогава се оказа, че следиш верванския търговски аташе. — Съвпадение. — А сега? — Сега съм пенсиониран, Иван. Почти. В консултативна фаза. — Байърли отпи от коктейла. — Между другото, чух, че имате интересни чудовища. Разкажи ми за концесията.

Директорът на „Слейт Марикултура” ги прие в кабинет, който Иван помнеше като собствената си заседателна зала. Д-р Вон Сарто беше гладка петдесетинагодишна жена с ръце на хирург и биография, която според справката на Бай започваше в лабораториите на Дом Бхарапутра и продължаваше през три смени на име.

— Аквакултурни оптимизации — обясняваше той с усмивка. — Повишаваме добива на местната мегафауна. Секрецията на возилните жлези на иланския левиатан е базов компонент за регенеративни гелове, консуле. Съвършено легален бизнес. — Легален — съгласи се Иван любезно. — А умен? — Моля? — Бизнесът ви. Умен ли е? Защото рибарите твърдят, че левиатаните ви са почнали да мислят. Красят шлепове. По график. С разпределение на ролите.

Нещо мина зад очите на Сарто — бързо, професионално потиснато.

— Стадни животни, консуле. Инстинкти. Преувеличават хората.

На излизане Тедж, която през цялата среща беше мълчала с изражението на скучаеща съпруга — роля, която изпълняваше с дълбоко творческо презрение, — каза тихо:

— Три неща. Логистиката в склада отдолу е с маркировка на Дом Фел. В приемната мирише на сетагандийски парфюм — истински, от висок клас, гем-градация. И в разходната му ведомост на стената имаше ред „лицензи и библиотеки”, замразен от осем месеца. — Тя се усмихна на мъжа си. — Той не е собственикът на кашата, Иван Ксав. Той е готвачът. Собственикът е този, който е спрял да му плаща.

Същата вечер малкият Падма — на десет, наследил от баща си красотата, а от майка си навика да не я обяснява — донесе на верандата дрона си и записа, от който на Иван му изстина коктейлът: пет левиатана в плитчините на юг от Порт Слейт, опъващи между рифовете мрежа от келпови стъбла. Плетяха я. С возилните пипала. На възли.

— Татко — каза Падма замислено, — а чудовищата броят ли се за корабоплаване? Щото ако се броят, това е пиратство, нали?

III. Гем-лордът естет

Отговорът на въпроса „кой е спрял да плаща на готвача” пристигна сам, след седмица, на откриването на Иланското морско биенале — събитие, което за петнадесет години беше израснало от местен панаир на рибата до регионален културен форум, отчасти благодарение на консула, който беше открил, че културните форуми са отличен начин важните хора да идват при него, вместо той да ходи при тях.

Гостът се представяше като частен колекционер от Ро Кита. Носеше цивилни коприни за половин консулски бюджет и никакъв клановски грим — но походката му Иван разпозна от тридесет метра, защото гем-лорд без грим пак си ходи като гем-лорд: сякаш гравитацията е лична услуга, която той благоволява да приема.

— Гем-лорд Соатен Ешри — измърка Байърли на ухото на Иван край масата с ордьоврите. — Трето поколение придворен естет, куратор на имперските паркови спектакли. Двукратен лауреат на наградата на Небесната градина за живи инсталации. Според моите бивши колеги от осем месеца е в непонятен творчески отпуск. — Осем месеца — каза Иван. — Колкото замразения ред в счетоводството на Сарто. — Уча те от години, Иван, и най-сетне резултат.

Скачването на всички парчета отне на Тедж един коктейл и половина. Тя се приближи до колекционера от Ро Кита с чаша иланско пенливо, заговори го за естетиката на подводната биолуминесценция и след двадесет минути се върна при мъжа си с изражението на котка, открила неохраняема мандра.

— Юбилеят на Императрицата е след година и половина — каза тя. — Ешри е приел поръчка за живия спектакъл на празненствата. „Левиатанска сюита” — дресирана мегафауна, хореография върху десет квадратни километра море, пред очите на цялата Небесна градина. Кариерно безсмъртие. Поръчал е на Сарто прототипите тук, на Илла, където е евтино и никой не гледа. А после… — тя направи пауза, чисто за удоволствие — …открил в междинния одит, че добрият доктор е спестил от лицензи. Геномната библиотека, с която Сарто е повдигала интелекта на левиатаните, е крадено копие. И знаеш ли какъв е воденият знак в секвенциите, Иван Ксав? „М.г.Е.”

Иван преброи наум до три, което при него заместваше висшата математика.

— Мойра гем Естиф. — Баба е продавала работите си на кого ли не, преди да умре. С воден знак — за да знае всеки купувач, че купува копие, а не право. Сарто е купила копието от трета ръка и е излъгала Ешри, че е лицензирано. Ешри е разбрал, замразил е плащанията и е дошъл лично, инкогнито, да реши какво да прави, преди Небесната градина да пита откъде му е материалът. — Тедж отпи. — А Сарто, останала без пари, е спряла да храни стадото. Затова умните ти чудовища крадат шлепове, любов моя. Никой не е забъркал кашата нарочно. Кашата се е забъркала сама, от скъперничество, суета и една мъртва гем-дама, която се смее отнякъде.

— Значи положението е следното — обобщи Иван с чувството, че говори в рапорт, който един ден ще бъде четен на глас в най-неподходящия кабинет на Ворбар Султана. — На неутрална планета, под бараярски търговски флаг, беглец от Бхарапутра гладува стадо изкуствено поумнели морски чудовища, собственост на сетагандийски придворен художник, по крадени чертежи на покойната баба на жена ми. И рибарите искат обезщетение от мен.

— Виждаш ли — каза Байърли топло, — а разправяше, че на Илла не се случвало нищо.

IV. Гала-вечерта

Кашата, като всяка каша, оставена без надзор, избра да изкипи в най-лошия възможен момент: на гала-закриването на биеналето, върху церемониалната баржа „Перла на Илла”, на два километра от брега, с триста гости, единадесет консули, министъра на морското стопанство на Илла и осемдесетметров шведски бюфет.

Левиатаните дойдоха за бюфета.

По-късно следствието щеше да установи, че гладното стадо е проследило хладилните лихтери на кетъринга от самото пристанище. В момента обаче фактологията се свеждаше до петнадесет тъмни гърба, разпенващи лагуната, тристагласов писък, министър на морското стопанство, вкопчен в ледената скулптура, и гем-лорд Ешри, застанал на носа с изражението на художник, чиято изложба е оживяла без разрешение.

— НИКОЙ ДА НЕ СТРЕЛЯ! — Гласът на Иван, трениран от майка му в акустиката на бални зали, покри баржата от край до край. — Стреляте ли, ще се гмуркат под корпуса и ще ни обърнат! — После, към капитана: — Изхвърлете бюфета. — Моля?! — Бюфета! Целия! През десния борд, на порции, по посока на течението — далеч от баржата! Те не ядат хора, ние сме отровни, идват за храната — дайте им храната ТАМ, а не ТУК!

Следващите десет минути влязоха в иланския фолклор: екипажът и по-храбрите гости, оформили жива верига, мятаха през борда терини, платá с ракообразни и една непокътната шестетажна торта, докато морските чудовища, доказвайки новата си интелигентност по най-обезоръжаващия начин, се подредиха по течението в идеална опашка за раздаване. Падма засне всичко с дрона. Риш, която при първия писък се беше озовала с танцов скок върху покрива на рубката, откъдето имаше най-добър изглед, по-късно определи хореографията на стадото като „по-дисциплинирана от кордебалета на Ешри”.

А самият Ешри, когато втората вълна паника отмина и стана ясно, че единствената жертва на вечерта е кетърингът, се обърна към Иван и каза, с гласа на човек, който присъства на откровение:

— Консуле. Те се подредиха. — Забелязах, гем-лорд. — Пред цялото биенале. Пред единадесет консулства. — Очите му вече гледаха нещо на десет квадратни километра и година и половина напред. — Това не е скандал. Това е генерална репетиция.

V. Верандата

Съвещанието, което реши съдбата на кашата, се проведе три дни по-късно на верандата на консулството, защото Иван от опит знаеше, че хората подписват по-разумни неща с изглед към лагуна. Присъстваха: гем-лорд Ешри, вече без инкогнито; д-р Сарто, с вид на човек между две наковални; министърът на морското стопанство, възстановен след ледената скулптура; представителка на Дом Фел с безупречни маниери на лихвар; Тедж, Байърли и една кана студен чай, подсилен само колкото дипломацията изисква.

Иван говори осем минути. По-късно Байърли щеше да опише речта в доклада си (пенсиониран, консултативна фаза, дрън-дрън, помисли си Иван) като „образцов пример за принуда чрез изброяване на очевидното”.

Изборът, обясни Иван, е прост. Вариант първи: скандалът поема по естествения си ход — нелицензиран геном в имперска поръчка, беглец от Бхарапутра под бараярски флаг, гладуващо стадо модифицирана мегафауна на неутрален свят — и всички присъстващи прекарват следващите пет години в даване на показания пред четири юрисдикции, една от които разполага с Небесната градина. Вариант втори: кашата се преименува на проект.

Проектът изглеждаше така. Ешри финансира — от бюджета за юбилея, който и без това плачеше за усвояване — пълни обезщетения на рибарската кооперация плюс постоянен хранителен фонд за стадото. Стадото се премества в необитаемия Илденски архипелаг, обявен от иланското правителство за морски резерват и репетиционна сцена: „Левиатанска сюита”, предпремиерни показвания два пъти годишно, приходите — за Илла. Д-р Сарто получава договор в новосъздадения Илански институт по морска биология, под надзор, с който по мнението на Иван и една стъпка встрани щеше да е трудна. Дом Фел запазва логистичния договор и доброто си име, доколкото го имаше. А лицензният въпрос…

— Лицензният въпрос — каза Тедж и постави на масата малкия херметичен контейнер, който Бай беше извадил от сейфа на Сарто с ордер, чар и отмъкнат код, — се решава по семейному. Аз съм наследницата на лейди Мойра гем Естиф. Крадените копия на нейните библиотеки се връщат на наследницата. Ето ги. — Тя огледа масата, изчака пълна тишина и пусна контейнера в деструктора за дипломатическа кореспонденция, който Иван беше донесъл на верандата сутринта, защото жена му го беше помолила и защото беше научен да не задава въпроси, чиито отговори ще му харесат чак после.

Деструкторът избръмча. Гем-лорд Ешри трепна, като ужилен от естетическа наслада.

— Баба ми веднъж продаде на Звездните ясли една безценна колекция — обясни Тедж любезно — и я унищожи пред очите на пратеника им, за да е ясно кой определя цената. Семейна традиция. Новите секвенции за сюитата, гем-лорд, ще купите лицензирано, от Ро Кита, на пълна тарифа. Дотогава левиатаните са си достатъчно умни. Дори прекалено — попитайте кетъринга.

VI. Сметката

Кашата се разми за месец, както се размиват добре управляваните каши: рибарите си получиха парите и почнаха да продават на туристите екскурзии „по следите на пиратските левиатани”, министърът произнесе реч за далновидната иланска екологична политика, а Ешри отпътува за Ро Кита с договори, скици и изражението на човек, комуто провалът е родил шедьовър.

Разплатата застигна Иван след още три седмици, по дипломатическия куриер, в плик с имперския печат. Той го отвори на верандата, на четвъртия ден го препрочете за седми път и простена.

— Лошо ли е? — попита Тедж. — Катастрофа. Грегор ми изказва официална благодарност. „Образцово опазване на имперските търговски интереси и регионалната стабилност.” — Иван размаха писмото като диагноза. — Има и послепис. Ръкописен. „Започвам да мисля, че талантите ти се пилеят на Илла.” — Това е… — Това е смъртна присъда, Тедж! Така започва! Първо „талантите ти се пилеят”, после „временно назначение”, после се събуждаш началник на нещо във Ворбар Султана, на един етаж от майка ми! — Той посегна към комуникатора. — Трябва незабавно да проваля нещо. Нещо средно голямо. Митническа декларация. Протоколна вечеря. Бай! Бай, ти разбираш от дискретни провали, помогни ми да…

Байърли, излегнат на шезлонга до Риш, махна с чашата, без да отваря очи:

— Пенсиониран съм, Иван. Консултативна фаза. Тарифата ми е скандална.

Второто писмо в пратката беше от Майлс и се състоеше от три изречения: Чух за чудовищата, братовчеде. Цялата Империя се управлява с бюфети, радвам се, че най-сетне го формулира като доктрина. П.П. Мама ти праща майка ти.

Иван реши второто П да не го разчита в момента. Слънцето сядаше зад рифа, откъм Илденския архипелаг вятърът носеше далечния, дълбок, почти музикален зов на стадото — Падма твърдеше, че са запомнили увертюрата от репетиционните записи, и никой не смееше да провери, — а Алис долу на кея прибираше платната с точни, спокойни движения, на които я беше научил баща ѝ.

— За тихия живот — каза Иван и вдигна плодовия коктейл.

— За тихия живот — съгласи се Тедж, чукна чашата си в неговата и се усмихна с усмивката на баба си. — Той е най-скъпата стока в галактиката, Иван Ксав. Затова се плаща на вноски.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с поклон към „Съюзът на капитан Ворпатрил”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с уважение към всички, които бранят тихия си живот с шведски бюфет.