Товар за Атос

Приключение на адмирал Ели Куин и Дендарийската свободна наемническа флота

I. Договорът

На петдесет и три години адмирал Ели Куин беше научила три правила за оцеляване на наемническия пазар и ги беше издълбала, метафорично, над вратата на каютата си: никога не подписвай договор, който изглежда твърде добър; никога не работи за клиент, когото не можеш да назовеш; и никога, при никакви обстоятелства, не се захващай с генетика.

Договорът, който капитан Хералд ѝ донесе онази сутрин на орбита над Ескобар, нарушаваше и трите.

— Извличане на открадната биологична собственост — четеше Хералд от плочката, с тона на човек, който вече е броил нулите два пъти. — Обект: изследователски комплекс на планетата Мирандел, независим свят на два скока от Хъба на Хеген. Клиент: анонимен, през тройна верига посредници. Заплащане… — тя обърна плочката към Куин. — Това е годишният бюджет на флотата, адмирале. С ремонтите.

— Значи е капан или е нещо гнило. — Куин взе плочката. — Или и двете, което е обичайната ми оферта напоследък.

Флотата остаряваше заедно с нея. „Триумф” беше на възраст, на която корабите започват да се наричат „легендарни”, защото „стари” звучи лошо в рекламните материали. Последните два договора — конвойна охрана за Полианската лига — бяха платили горивото и малко гордост отгоре. Тя запрелиства инвентарния списък на „откраднатата собственост”, приготвена да откаже, и спря на третия ред.

Криоконтейнер, серия Джи-7, сетагандийски военен стандарт, приблизителна възраст 30 години.

Двадесет и седем години по-късно, през половин галактика, стомахът ѝ все още помнеше този модел контейнер. Беше виждала такъв веднъж — на станция Клайн, в ръцете на мъртъв гем-полковник, в дъното на най-странната мисия в кариерата ѝ.

— Хералд — каза тя бавно. — Свикай щаба. И извади от архива всичко, което имаме за операция „Атос”.

— Атос? — Хералд премига. — Планетата на… само мъже?

— Планетата на само мъже. — Куин остави плочката. — Приемаме договора. Но първо ще разровим кой всъщност ни наема, защото имам едно много старо, много лошо предчувствие, което току-що се събуди от криосън.

II. Призракът на Милисор

Разказа им историята същата вечер, в оперативната зала, пред щаб, чиито по-млади членове не бяха родени, когато се беше случила.

— Преди тридесет години сетагандийски военен проект създава телепат. Истински. Работещ. Проектът се проваля политически, записите са унищожени, единственият оцелял субект избягва с културите на комплекса. Гем-полковник на име Милисор го преследва през три сектора с фанатизъм, който му коства живота — на станция Клайн, където се озовах по средата на цялата каша заедно с един лекар от Атос. Субектът и културите намериха убежище там, на планета без жени, без връзки с Сетаганда и без каквото и да е желание да говори с външния свят. Империята така и не посегна. Приехме, че историята е погребана.

— А сега някой е изкопал гроба — каза капитан Дюма, командирът на десантните части.

— Някой с криоконтейнери от същата серия. — Куин пусна на екрана резултатите от три дни тиха работа на разузнавателния отдел. — Комплексът на Мирандел се води собственост на джаксънска фасадна къща — Дом Сарло, дребни риби, отдават биолаборатории под наем и не задават въпроси. Истинският наемател се крие зад седем пласта регистрации. Осмият пласт се казва Ерет Милисор.

Тишина. После Хералд каза:

— Роднина?

— Внук. Кланът Милисор губи правото на цветовете си след скандала — за гем това е по-лошо от разстрел. Ерет е роден белязан. Изгнаник от раждането си, с едно-единствено възможно изкупление: да завърши делото на дядо си и да поднесе на Империята онова, което старият изгуби. — Куин обходи с поглед масата. — Това е загадката, дами и господа. Не какво има в онзи комплекс — вече се досещам, и ми се повдига. Загадката е за кого го приготвя. И кой, в името на всички ескобарски светци, е нашият клиент — защото някой плаща на чужда наемническа флота да измъкне тази отрова, вместо да прати собствените си хора, а това означава клиент, чиито собствени хора не бива да я докосват.

— Бараяр? — предположи Дюма.

— Бараяр би пратил ноти, одитори и накрая десант, в този ред. — Куин поклати глава. Следата от ескроу-сметките минаваше през търговска фондация с културни връзки, чието изящество ѝ убягваше по познат начин — като парфюм, доловен в празна стая. — Не. Мисля, че клиентът ни е от много по-нагоре по хранителната верига. Дюма, искам разузнавателен екип на Мирандел до седемдесет и два часа. Тихо. Само гледаме.

III. Деветимата

Мирандел се оказа свят на неуспешно терраформиране — прашни равнини, лишеи и една изоставена атмосферна станция, в чиито недра Дом Сарло беше вградил лабораторния комплекс като кукувиче яйце. Сержант Тара от разузнавателния взвод лежа четиринадесет часа под маскировъчно фолио, за да вкара микродрон през вентилационната решетка, и това, което дронът предаде обратно, накара оперативната зала на „Триумф” да замълчи задълго.

Репликаторна зала — тридесет утробни репликатора сетагандийски военен образец, празни, стерилни, поддържани. Криобанка — там беше контейнерът Джи-7, включен към захранване, обгрижван като реликва. И жилищно крило.

В жилищното крило имаше девет момчета.

Най-малкото изглеждаше на четири години. Най-голямото — на десет, единадесет. Учебна зала, спални помещения, игрална площадка под изкуствено небе. Униформени възпитатели с кобури. Децата се хранеха, учеха, играеха — и от време на време, без видима причина, всички едновременно поглеждаха в една и съща посока, секунда преди в стаята да влезе възрастен.

— Прехванахме и график — докладва Тара. — След шест дни кацат „гости”. Кодовото име в трафика е „реставраторите”. Милисор лично инспектира залата за приеми всеки ден. Не продава, адмирале. Подготвя дар.

— Изкупление чрез доставка — каза Куин мрачно. — Внукът поднася на някоя гем-фракция онова, за което дядото умря: работещи телепати, девет броя, плюс банката за производство на още. Верни на Империята, отгледани от нея. — Тя погледна отново записа: момчетата, подредени за вечеря, и най-голямото, което изведнъж спря, обърна се и погледна точно във вентилационната решетка. Право в обектива на дрона, който не издаваше нито звук, нито топлина.

Устните му се раздвижиха беззвучно. Тара беше пуснала запис на четец по устни и превод, но нямаше нужда — Куин го прочете сама.

Побързайте.

— Той не вижда дрона — каза тихо Тара. — Той усеща нас. Намерението ни. През осемстотин метра скала.

Куин затвори очи и за миг ѝ се стори, че чува гласа на един много нисък адмирал от много отдавна: Е, Куин, ще оставим ли деца в ръцете на човек, който ги нарича „товар”?

— Дюма — каза тя. — Планът за щурм. Изтегляме го напред. Тръгваме след тридесет часа.

IV. Щурмът

Атакуваха в най-тъмния час на миранделската нощ, по учебник, който Куин навремето беше помагала да се напише: заглушаване на сателитната връзка, две совалки на бръснещ полет под радарния хоризонт, трета — демонстративно кацане пред главния вход, за да гледат охранителите в грешната посока. Куин командваше от тактическата совалка и мразеше всяка секунда дистанция, както я беше мразила на двадесет и пет.

Отбраната беше професионална — гем-лордът беше довел частна гвардия от джаксънски ветерани — но беше строена да спира крадци, не десант от хора, щурмували сетагандийски лагери за военнопленници. Дюма проби периметъра за единадесет минути. В дванадесетата започнаха изненадите.

— Адмирале, жилищното крило е чисто, децата са при нас, повтарям, децата са при нас — гласът на Дюма, после кратка пауза и много странна нотка: — Ъъъ. Най-голямото казва да не пипаме криобанката. Казва, че… чичо им я е вързал да умре, ако той умре.

— Преведи.

— Мъртвешки ключ, адмирале. Термичен заряд в банката, свързан с биомонитора на Милисор. И хлапето казва, че знае кой кабел е, защото техникът, който го е монтирал, се е страхувал от него три дни, а страхът, цитирам, „мирише на числа”.

Откриха Ерет Милисор в залата за приеми — сам, в церемониална роба без нито един клановски цвят, гол в гемския смисъл на думата, с игломет, който дори не вдигна. Куин слезе лично за тази част. Заслужаваше си го.

— Наемници — каза той, когато я въведоха. Гледаше белезите по бронята ѝ, не лицето. — Дядо ми е бил убит от наемници. Има симетрия. — Дядо ви е бил убит от собствената си мисия. Симетрията е, че тя убива и вас — само че по-бавно и без да ви се налага да умирате. — Куин кимна към тавана, към орбитата. — Реставраторите ви няма да дойдат, гем-лорд. Прехванахме потвърждението им преди щурма — отменили са визитата преди два дни. Някой в Империята ви е издал. Продали са ви, преди да успеете да се подарите.

Това го прекърши по-сигурно от всеки разпит — тя видя как последната сметка в очите му излезе на нула. Мъртвешкият ключ така и не се задейства: техникът, който миришеше на числа, беше оставил схемата точно там, където деветгодишният му страх я беше запомнил.

А когато совалките излетяха с деветте деца, криобанката и целия архив на комплекса, от скоковата точка на системата се отдели сетагандийски крайцер без опознавателни цветове и застана в орбита на Мирандел, търпелив като лешояд с добри маниери. Куин не се съмняваше за кого са дошли. Империята прибираше сама мръсното си пране — тя само беше извадила от него онова, което не биваше да се пере.

V. Дамата в сферата

Срещата с клиента беше уговорена чрез същата тройна верига посредници: неутрална орбита около безименна газова планета, сетагандийски „търговски” кораб с твърде добри двигатели и салон, в който Куин влезе сама, невъоръжена, по протокол, стар колкото дипломацията.

В салона я чакаше перлена сфера, плаваща на метър от пода. Зад млечната ѝ повърхност се долавяше силует.

— Адмирал Куин. — Гласът беше женски, млад и стар едновременно, безупречен като всичко, което Звездните ясли произвеждаха. — Аз съм хаут Ниара Ветис. Вие върнахте собственост на хаут-генома. Благодарността ни е искрена, доколкото тази дума има смисъл между нас.

— Собствеността е в трюма ми — каза Куин. — Банката, културите, архивът, до последния байт. Загадката ми беше защо Яслите наемат външни хора. После се сетих: защото никой гем няма право дори да погледне какво има вътре. Проектът на Милисор е крал от самия хаут-геном. Ерес, извършена от слуги. Не сте могли да пратите слуги да я приберат.

— Схващате бързо, за дивачка… за човек отвън. — Сферата се приближи с педя. — Остава един предмет от инвентара. Девет предмета.

— Децата не са в инвентара. — Куин каза го спокойно, с тон, с който се съобщава курс. — Проверете договора, хаут Ниара. „Биологична собственост: криогенно и архивно имущество.” Формулировката е на вашите посредници. Децата са пътници на моя кораб и напускат тази среща с мен.

Мълчанието от сферата имаше тегло.

— Те носят секвенциите в клетките си, адмирале. Девет разпръснати искри от чужд пожар. Яслите не оставят искри. — Яслите вече оставиха една. Преди тридесет години един носител на същия комплекс изчезна на свят без жени, без сетагандийско присъствие и без никакво желание за експанзия — и за тридесет години Империята не помръдна пръст, защото беше преценила, че това е идеалният гроб за проекта: жив, доволен и запечатан. — Куин направи една крачка към сферата, което протоколът вероятно забраняваше, и ѝ беше все едно. — Предлагам ви същия гроб, разширен с девет места. Атос приема момчета сираци. Никой не пътува дотам. Никой не се връща. Генетично погледнато, от ваша гледна точка, това е забрава.

Пауза, дълга колкото едно поколение хаут-търпение. После гласът каза, с нещо, което при друг вид би минало за развеселеност:

— Атос. Приемлива забрава. — Сферата се завъртя леко. — Договорът ви е изпълнен, адмирал Куин. Хонорарът — удвоен, срещу която удвоена сума купуваме мълчанието ви и удоволствието никога повече да не се срещаме.

— Втората половина — каза Куин — ви я давам без пари.

VI. Станция Клайн

Станция Клайн не се беше променила: същият мирис на рециклиран въздух и карантинен сапун, същите коридори, в които преди двадесет и седем години една млада наемничка беше гонила гем-полковник между хидропонните ферми. Куин стоеше на кея за пасажерски трансфер — жените нямаха право да продължат надолу, към Атос, и това правило тя уважаваше с насмешка, която с годините беше станала почти нежност.

Делегацията от Атос се качи с редовния карго-курс: трима мъже в скромни дрехи на Съвета по население, водени от възрастен лекар с побелели слепоочия и очи, които не бяха забравили как се отваря широко светът.

— Итън — каза Куин.

— Ели Куин. — Председателят на Съвета по население на Атос, доктор Итън Ъркхарт, се усмихна с цялото си лице. — Когато съобщението ти пристигна, Терънс каза само: „Тя пак носи подаръци.” Праща ти поздрави. И списък с имена — момчетата ще имат нужда от имена, а той твърди, че има опит в избирането на нови.

— Ще се наложи да преговаря. — Куин кимна към прозореца за наблюдение, зад който деветимата стояха скупчени, залепили длани и носове о стъклото, зяпнали доковете. — Най-големият вече е кръстил всичките си братя. От някакъв приключенски сериал, който възпитателите пускали за награда. Отказва да съобщи източника, но малкият, който вече говори, се представя като „капитан Гърмотрън”.

— Атос е преживявал и по-страшни имена — каза Итън тържествено, после погледът му омекна. — Ще имат домове до месец, Ели. Имаме опашка от чакащи бащи, дълга три години. А колкото до… другото им наследство — Терънс чака това от четвърт век. Никой на Атос няма да ги накара да се крият.

На връщане към „Триумф”, в совалката, Куин написа едно писмо — през четири слепи препращача, до адрес в Дом Воркосиган, Ворбар Султана, който официално не съществуваше в архивите ѝ.

Майлс. Помниш ли Атос? Днес зарових там още едно съкровище — девет карата. Клиентката беше от най-висок геном и прати сметката на дядо ти Милисор в семейния му ад. Момчетата питаха кой ме е учил, че хората не са товар. Казах им: един много нисък адмирал, отдавна, в друга галактика. Не се коригирах. Флотата е добре. Аз съм добре. Лицето още е най-хубавото в сектора. — К.

Отговорът пристигна за рекордните за четири препращача осемнадесет часа и се състоеше от две изречения:

Винаги съм знаел, че най-добрите ми операции ще се провеждат без мен. П.П. Гален ти праща поздрави и пита защо фактурата за „консултантски услуги” е с толкова кръгла сума.

Куин се разсмя на глас на мостика, за възмущение на вахтения офицер, после нареди курс към скоковата точка. Зад кърмата станция Клайн се смаляваше в мрака, а още по-назад, невидим, оставаше един свят без жени, на който тази нощ девет момчета за пръв път щяха да заспят под истинско небе, без възпитатели с кобури, сънувайки — тя много се надяваше — гърмотрони.

Корабът ѝ беше нейният дом. Но на връщане от следващия договор, реши адмирал Ели Куин, маршрутът съвсем случайно щеше да минава покрай Клайн.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с поклон към „Итън от Атос”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с убеждението, че хората не са товар.