Резето

Приключение на мичман Арал Александър Воркосиган

I. Завърналият се

Корабът се появи в системата на Бараяр в четири и единадесет сутринта по столично време, от точка в пространството, в която според всички карти от осемдесет години нямаше нищо освен вакуум и статистика.

Имперски изследователски кораб «Пионер» — сто и десет метра дълъг, със знака на Имперската картографска служба на носа и с дупка с неправилна форма в десния борд, през която можеше да мине наземна кола. Не отговаряше на повиквания. Не маневрираше. Дрейфуваше по инерция навътре в системата, студен почти колкото пространството около него, и излъчваше само едно: автоматичен маяк с най-стария код за бедствие в бараярския регистър и с добавка от три думи, които вдигнаха на крак първо флота, после ИмпСек, а до изгрев слънце — и един имперски Одитор.

Оцелели в криостаза.

— Пет души от четиринадесет — докладваше след два дни главният лекар на военната болница, докато Майлс Воркосиган гледаше през стъклото към редицата реанимационни капсули. — Импровизирани криокамери, направени от хранителни хладилници и аварийни кислородни контури. Груба работа, отчаяна, но по устав — някой на борда е помнел наизуст полевия наръчник по криоподготовка. Ще ги събудим поетапно. Първа е старши лейтенант Мора Сеян, командир на вахтата.

«Пионер» не беше случаен кораб. Майлс го знаеше, защото преди четиринадесет месеца лично беше контрасигнирал заповедта за мисията му — толкова секретна, че дори в собствения му одиторски архив фигурираше като „калибровъчен полет”. След аферата Совен Грегор беше наредил постоянно дълбоко гравиметрично наблюдение на домашната система — мрежата „Аргус-Б”, по-параноичната сестра на комарската. И преди година и половина „Аргус-Б” беше намерила нещо, от което на съвещанието при императора беше станало много тихо: слаб, млад, немигащ в никой каталог петопространствен възел в далечната периферия на системата. Нов проход. Заден вход към Бараяр, за който не знаеше никой — нито Сетаганда, нито Комар, нито собствената им история.

«Пионер» беше изпратен да разбере накъде води. А сега се беше върнал — пробит, замръзнал и ням.

Старши лейтенант Сеян се събуди на третия ден и разказа, с накъсания, прекалено равен глас на човек, минал отвъд ужаса и върнал се по същия път, историята, която до вечерта беше класифицирана толкова дълбоко, че самата ѝ класификация беше класифицирана.

Пет скока по девствената верига отвъд новия проход. Мъртви системи, после една жива: планета със зеленина в спектъра. При подхода — кораб без опознавателни знаци, изникнал иззад луната, залп без предупреждение, пробив в корпуса. И после — абордаж.

— Не бяха хора. — На това място равният глас на Сеян се пропука за пръв път. — Влязоха през пробива в скафандри… скафандри с шест крайника. Два метра и половина. Глави… глави на богомолки, милорд. Фасетъчни очи зад визьорите. Движеха се като войници — по двойки, прикриваха се взаимно, разчистваха отсек по отсек. Ние отстъпвахме и палехме секциите след себе си. Капитанът и осем души задържаха инженерния коридор, докато ние четиримата… докато ние петимата подготвим скока и камерите. Последното, което видях, преди пилотът да ни хвърли обратно през веригата, беше едно от тях — застанало над тялото на капитана. То не го оскверни. То го огледа. Като образец.

Тя вдигна към Майлс очи, в които плаваше четиринадесетмесечен лед.

— Милорд Одитор. Там, зад новата врата, има извънземни. И те убиват хора.

II. Мичманът

Мичман Арал Александър Воркосиган научи за назначението си в осем и тридесет сутринта, четиридесет минути след като то беше решено на съвещание, за чието съществуване нямаше право да знае, и осемнадесет дни след като беше зашил на ръкава си първата си нашивка.

— Разузнавателен скаут ИКС «Хрътка» — прочете той на един дъх, прав в кабинета на баща си в дома Воркосиган, защото заповедта го беше застигнала в отпуската между Академията и първото назначение. — Специална картографска мисия. Сензорен офицер. Татко… това е онзи кораб, нали? За онзи проход. Целият випуск шушука, че нещо е влязло в системата от нищото, а после шушукането спря изведнъж, което означава, че е вярно.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека — каза Майлс, което между Воркосигани означаваше „да”. Той гледаше сина си — метър и осемдесет и пет спокойна, съсредоточена младост — и усещаше как в гърдите му се борят на живот и смърт бащата и одиторът. Бащата беше прекарал нощта, съчинявайки девет безупречни служебни причини мичман Воркосиган да бъде преназначен другаде. Одиторът ги беше скъсал една по една. — Арал. Знаеш, че мога да те измъкна от този списък с едно позвъняване. Знаеш и защо никога няма да го направя.

— Знам. — Синът му се усмихна с усмивката на Екатерин и с бретона на дядо си. — Защото после трябва да живееш с мен. А аз съм злопаметен като баба.

— По-лошо. Защото си най-добрият сензорен випускник от пет години насам и корабът има нужда от очите ти, а аз нямам право да оставя „Хрътка” полусляпа заради собствения си стомах. — Майлс заобиколи бюрото. На петдесет и три той стигаше на сина си до рамото, което отдавна не беше проблем на никого от двамата. — Едно нещо ще ти кажа, и то не е бащинско, а професионално. Слушал си записа на Сеян. Всички сте го слушали. Забрави прилагателните. Помни данните. Ужасът разказва истории; сензорите разказват истината. Твоята работа там е една: гледай онова, което е, а не онова, което те е страх, че е.

— Слушам, милорд Одитор. — После, по-тихо: — Ще се върна, татко.

— Знам — излъга Майлс с четиридесетгодишен опит, прегърна го силно и го пусна да върви.

«Хрътка» излетя след единадесет дни: осемдесет метра корпус, максимална скорост, минимална сигнатура, екипаж от девет души. Капитан Ториа Ворхалад — петнадесет години в дълбокото разузнаване, лице от гранит и слабост към чай с ром. Скоков пилот Ревик — комарец, мълчалив като собствения си имплант. Инженер-лейтенант Дюран, старши сержант Кало с двама щурмоваци, свързочник, лекар — и най-младият сензорен офицер, летял някога отвъд картата.

Задачата, подписана лично от Грегор, се събираше в едно изречение: Разберете какво има зад вратата. Не позволявайте на никого да разбере какво има зад нашата.

III. Веригата

Новият проход ги погълна на четвъртия ден — млад, тесен, „мигащ по краищата”, както се изрази Ревик с рядката за него разговорчивост на човек, комуто предстои да прекара кораб през иглено ухо. Отвъд лежеше веригата на «Пионер»: пет скока през системи, които никой човешки каталог не познаваше.

Арал Александър живееше на сензорния пулт. Първата система: червено джудже и пепел. Втората: двойна звезда, разкъсваща помежду си планетарен диск. Третата, четвъртата — камък, лед, мълчание. Той картографираше, каталогизираше и се учеше на най-старата дисциплина на дълбокото разузнаване: да не позволяваш на пустотата да ти говори.

Петата система имаше жълта звезда и една планета в обитаемия пояс — синьо-зелена точка, от която при първото далечно сканиране пулсът му подскочи до тавана на медицинския монитор.

— Растителност, капитане. Кислородна атмосфера, двадесет и един процента, азотен буфер. Океани. Облачни системи. — Пръстите му вече разлагаха спектъра, и точно там, в третия прозорец, го чакаше находката, която обърна цялата мисия с главата надолу. — Капитане… хлорофилът. Абсорбционните линии. Това е хлорофил А и Б. Земен. До последния ангстрьом. — Той вдигна поглед от пулта. — Извънземните растения не четат нашите учебници по ботаника, капитане. Тази биосфера не е чужда. Тя е донесена. Някой е терраформирал тази планета — а терраформирането не е технология на богомолки от дълбокия космос. То е технология на хора.

Ворхалад се наведе над рамото му и дълго гледа спектъра.

— Значи „извънземните” на Сеян дишат нашия въздух — каза тя бавно. — Мичман, ако сте прав, това престава да е първи контакт и става нещо значително по-мръсно. Ревик, подход по сянката на газовия гигант, пасивни сензори, пълна тишина. Искам да видя тази планета, преди тя да види н…

Корабът без опознавателни знаци изскочи иззад третата луна на газовия гигант, точно както беше изскочил срещу «Пионер» — и „Хрътка” оцеля през следващите единадесет минути само защото беше по-малка, по-бърза и водена от капитан, очаквала засадата от три дни. Ворхалад хвърли скаута в маневра, от която компенсаторите изпищяха, Ревик изстиска от двигателите числа извън паспорта, а Арал Александър, залепен за пулта, крещеше вектори на прехващащите залпове, докато светът се превърташе.

Измъкнаха се зад пръстените с три попадения по кърмата и с равносметка, която инженер Дюран доложи с почернено лице и почернели ръкавици:

— Главният реактор е ударен, капитане. Магнитната бутилка се крепи на ръчна дресура. Мощност за скок нямаме и няма да имаме — не и с този реактор. Кондензаторите стигат за едно спускане и толкова.

Ворхалад огледа мостика: осем лица и една проста аритметика. Оставаха две възможности — да умрат в орбита или да слязат на планетата на противника.

— Е — каза тя и допи изстиналия чай, — поне долу има въздух. Мичман Воркосиган, намерете ми място за кацане. За предпочитане такова, на което ще изглеждаме убедително мъртви.

IV. Хълмът

Планът за собствената им гибел го изработиха на един дъх, по пътя надолу, защото преследвачът вече описваше широка дъга да пресече орбитата им и разполагаха точно с едно влизане в атмосферата.

— Реакторът и без това е труп — каза Дюран. — Но е труп с още осемстотин мегаджаула в бутилката. Отделям го на балистична дъга, влиза пред нас, бутилката се пука при удара — и получавате взрив, кратер и радиационен подпис на разбил се кораб. Всичко, което един следовател иска да види.

— А ние кацаме зад ръба на терена, в радиосянката, на кондензатори — довърши Ворхалад. — Мичман, търся ви хълм.

Арал Александър им намери хълм — дълъг базалтов вал в края на гориста равнина, с дълбока суха долина зад него. Влязоха в атмосферата като метеор, разпадащ се по учебник: на осемнадесет километра височина „Хрътка” изплю умиращия си реактор по изчислената дъга, той измина последните си секунди като комета и се вби в челото на хълма с взрив, който изпари сто метра склон и окачи над равнината гъба от прах и пара. Три секунди по-късно, слепи за всеки сензор в тази буря от отломки, те се плъзнаха над самия вал и легнаха в долината зад него — на кондензатори, на въздушни възглавници, на косъм.

Маскировъчните мрежи бяха опънати, преди прахът да се слегне. Час по-късно над мястото на „катастрофата” мина летателен апарат — веднъж, два пъти, кръг над кратера, кръг над разхвърляните отломки (Дюран беше изхвърлил с реактора и три контейнера истински корабен боклук — „следователите обичат веществени доказателства”). После апаратът си отиде. Никой не потърси долината.

— Честито, дами и господа — каза Ворхалад. — Официално сме мъртви. Да не пропиляваме предимството.

Планетата ги посрещна с топъл вятър, с мирис на смачкана зеленина — смущаващо, носталгично земен — и с гора от дървета, които не бяха съвсем дървета, но се опитваха. А на втория ден разузнавателната двойка на сержант Кало се върна от билото с крачка, по-бърза от устава, и с холозапис, около който екипажът се скупчи в мълчание.

По просеката в края на гората се движеше колона. Тридесет и няколко фигури, високи по два метра и половина, зелено-кафяви, шестокраки — четири за ходене, две сгънати като за молитва. Глави на богомолки, точно както беше казала Сеян. Но Сеян, в ужаса си, беше пропуснала главното, и Арал Александър, гледайки записа кадър по кадър, го произнесе на глас, защото данните бяха работата му:

— Те маршируват. В крак. По двойки, с дистанция, с водач и с ариергард. — Той спря кадъра. — А на гърдите на всяко — вижте — набедреник със знак. Едно и също клеймо, щамповано серийно. Извънземните не си шият униформи с фабрични номера, капитане. Войниците — да.

— Чии войници? — попита Кало.

Отговорът дойде на четвъртия ден, когато проследиха колоната до долината отвъд гората и легнаха на билото с оптиката. Долу, в изкуствено езеро от светлина, се разстилаше комплекс: куполи, казарми, полигони, кацалка с два товарни кораба. А на фасадата на централната сграда, огромен и безсрамен под чуждото небе, беше изписан гербът, който всеки бараярски офицер учеше наизуст в първи курс — стилизираните птичи криле на сетагандийски гем-клан.

— Клан Раал — каза Ворхалад след дълга пауза, с глас без никакъв цвят. — Военната партия. Значи ето къде отиват изчезналите бюджети, за които Съюзническото разузнаване спори от десет години. — Тя свали бинокъла. — Няма извънземни, господа. Никога не е имало. Има гем лаборатория на терраформирана планета извън всички карти, която прави от насекоми войници. И ние лежим в задния ѝ двор с изгорял реактор.

V. Кошерът

Нарекоха комплекса Кошера, защото на човек му трябваше име за нещо, за да престане да сънува кошмари с него, и три нощи го изучаваха с търпението на хора, чийто единствен път към дома минава през склада на противника.

Кошерът живееше по разписание. В биокуполите на север зрееха резервоари — Арал Александър преброи през оптиката четиридесет и осем индустриални репликатора, всеки с размер на автобус. На полигоните на юг войниците-богомолки се учеха: строева подготовка, стрелба с адаптирани карабини, щурм на макет — и всичко това под невидимия камшик на нещо, което разузнавачите откриха на втората нощ, засичайки радиоспектъра: непрекъснат кодиран сигнал на седемстотин мегахерца, излъчван от антената на централния купол към всяко живо същество на полигона.

— Поводник — каза Арал Александър, показвайки на капитана корелацията: паузите в сигнала съвпадаха с интервалите между упражненията; всяка команда предхождаше движение на колоните с двеста милисекунди. — Те не са дресирани, капитане. Те са управлявани. Невронна модификация плюс носеща вълна. Прекъснеш ли сигнала… — Той се поколеба на ръба на мисълта. — Не знам какво остава, като прекъснеш сигнала. Но каквото и да е то, е тяхно, а не на клана.

— Запишете си я тази мисъл, мичман — каза Ворхалад. — Може да ни потрябва. А сега главното: Дюран?

— Складът до кацалката — каза инженерът, който две нощи беше изучавал товарния трафик на Кошера със страстта на крадец пред витрина. — Разтоварват стандартни реакторни модули за совалките си — сетагандийски „Иши-4”, петдесет мегавата, виждал съм ги на търгове на трофейна техника. С адаптерна рамка и шест часа псувни го венчавам за нашата „Хрътка”. Тежи четири тона. Значи ни трябва: първо — модул, второ — товарна платформа, трето — тридесет минути никой да не гледа към склада, към долината и към небето.

— Първо и второ ги краднем — каза Ворхалад. — Третото се нарича диверсия. Предложения?

Предложенията бяха две. Сержант Кало предложи горивния парк — класика, гарантиран пожар, гарантирано внимание. Арал Александър предложи другото и после цяла нощ лежа буден, слушайки как собственото му предложение расте в тъмното.

— Антената на поводника, капитане. Ретранслаторът за южния полигон е на отделна мачта, извън периметъра на куполите — стига се пеша. Не я взривяваме — взривената антена е диверсия за един час, после я поправят. Ние ѝ разместваме кода. Свързочникът казва, че носещата е с ротационен ключ — ако запишем осем часа трафик, можем да излъчим същия сигнал с изместена фаза. За приемниците в главите им това няма да е тишина. Ще е шум. Командите ще престанат да значат каквото и да било. — Той пое дъх. — На полигона в момента са осемстотин войници, капитане. Осемстотин управлявани същества, които изведнъж никой няма да управлява. Кланът ще хвърли всичко — всяка кола, всеки човек, всеки сензор — да си прибира стоката, преди да се е разпръснала из континента. Никой няма да брои реакторните модули. Никой няма да гледа към небето.

Ворхалад го гледа дълго — толкова дълго, че той усети как по гърба му, под униформата, минава цялата тежест на фамилното име.

— А осемстотинте, мичман? Като им скъсаме поводника — какво правим с тях? Пускаме на този свят осемстотин двуметрови войника без команди?

— Пускаме на този свят осемстотин същества, които за пръв път от люпилото няма да изпълняват ничии команди — каза Арал Александър. — Не знам какво ще правят те, капитане. Знам какво правим ние, докато сигналът работи: оставяме ги в робство, защото така е по-подредено. — Той чу в собствения си глас едновременно баща си и баба си и не се засрами от нито един от двамата. — Планетата е тяхна повече, отколкото на клана. Нека си я имат.

Тишина. После Ворхалад се обърна към свързочника:

— Записвайте трафика. Тръгваме утре в тъмната смяна. — И към Арал Александър, вече по-тихо, с нещо неразгадаемо в гранитеното лице: — Едно е сигурно, мичман. Ничий син не сте. Свой собствен сте.

VI. Дългата нощ

Операцията, влязла по-късно в закритите анали на флота под името „Дългата нощ на «Хрътка»“, продължи четири часа и единадесет минути.

В нула и десет свързочникът и един щурмовак стигнаха до ретранслаторната мачта и закачиха на захранващия ѝ кабел кутията, събрала три денонощия чужд трафик и една фазова примка. В нула и четиридесет Дюран, Кало и Арал Александър влязоха в склада до кацалката през покрива — три сенки по въжета, между два обхода на охраната, засечена до секундата. Реакторен модул „Иши-4”, четири тона спящо слънце, легна на открадната товарна платформа — широка летяща кола за десет души, каквито Кошерът използваше за превоз между куполите — и платформата изпълзя от склада на педя от земята, без светлини, натоварена с бъдещето на девет души.

В един и петнадесет, когато платформата вече лазеше по дъното на долината към хълма, свързочникът натисна ключа.

За сензорите на „Хрътка”, слушащи от осем километра, нищо не се промени: носещата на седемстотин мегахерца продължи да излъчва, гладка и уверена. Но по южния полигон на Кошера, където нощната смяна отработваше строеви екзерсис под прожекторите, премина вълна — първо накъсване на ритъма, после разпадане на колоните, после нещо, което наблюдателният пост на билото описа в доклада си с изречение, преписвано после във всички анализи: „Строят спря. После строят се огледа.”

Осемстотин войници стояха под прожекторите и се оглеждаха — за пръв път без команда в главите, в оглушителната тишина на собствените си мисли, каквито и да бяха те. После един тръгна. Не в крак. Просто тръгна, към тъмната линия на гората. След него втори. После — всички, на разширяваща се вълна, през осветения периметър, през аларми, избухнали като истерия, през крясъците на охраната, която откри, че оръжията ѝ са програмирани да не стрелят по собствената стока.

Кошерът полудя точно както беше предсказал един мичман на своята първа мисия: всяка кола във въздуха, всеки прожектор към гората, всеки човек от клана Раал — навън, в нощта, да гони разбягващото се имущество на десет години черен бюджет. Никой не броеше реакторните модули. Никой не гледаше към небето.

В два и четиридесет платформата стигна долината зад хълма. До четири без десет Дюран, с шест часа псувни, спестени до два и половина от чист адреналин, венчаваше „Иши-4” за захранващата шина на „Хрътка”, а екипажът сгъваше мрежите. В четири и единадесет скаутът се отлепи от дъното на долината и тръгна нагоре в радиосянката на собствения си погребален кратер, тъмен, тих, мъртъв за всеки сензор, зает в момента с осемстотин по-шумни цели.

Арал Александър, на сензорния пулт, си позволи един последен поглед назад с оптиката. На билото над долината, очертана срещу заревото на прожекторите на Кошера, стоеше самотна фигура — два метра и половина, шест крайника, неподвижна — и гледаше нагоре, право към изгряващата тъмна точка, която не би могла да види и все пак гледаше. После вдигна двете си сгънати като за молитва предни крайници — жест, който не беше в нито един каталог и който той до края на живота си не се нае да тълкува — и гората я погълна.

Пет скока по обратната верига минаха без преследване. Младият проход ги пропусна с „мигане по краищата” и в едно ясно утро ИКС „Хрътка”, обявена за загинала преди двадесет и девет дни, поиска разрешение за скачване с орбитална станция Бараяр — събитие, което дежурният диспечер отпразнува, като събори стола си.

VII. Резето

Съвещанието при императора продължи шест часа и в него участваха девет души, от които двама Воркосигановци — единият с одиторска верига, другият с мичманска нашивка и с доклад, който Грегор Ворбара прочете два пъти, от край до край, преди да проговори.

Уравнението на масата беше просто и нямаше добро решение. Зад новия проход, на пет скока, гем-кланът Раал строеше в тайна армия, за която Небесната градина или не знаеше, или предпочиташе да не знае. Кланът не подозираше, че веригата води до Бараяр — „Пионер” и „Хрътка” бяха загинали убедително, а прощалният анализ на трафика показваше, че Раал издирва „неидентифициран разузнавач”, вероятно съюзнически. Това невежество беше единственото предимство на Империята и то се топеше с всеки ден. Публично разобличаване означаваше или война с Сетаганда, или — по-вероятно и по-лошо — сетагандийска благодарност, разчистване на клана и запомняне на пътя. Пътя към задната врата на Бараяр.

— Има и трети вариант — каза Майлс, когато кръгът се затвори за втори път. — Никой не пази врата, за която не знае. Но никой и не минава през врата, която я няма.

Той остави на масата една-единствена снимка: продълговат единадесетгигаватов цилиндър в хранилище на имперския арсенал, под опис, който гласеше „изделие О-1, произход: кратер Тарн”.

— Машината на Совен — каза Грегор. Не беше въпрос.

— Построена да затвори вратата на Бараяр — каза Майлс. — Предлагам да я оставим да го направи. Само че вратата ще я изберем ние.

Професор емерита Джудит Рива пристигна от Комар с първия куриер, огледа изделие О-1 в арсенала с фенерче и със смес от погнуса и нежност, каквато се пази за талантливи, зле възпитани студенти, и се произнесе: младият проход, тесен и още нестабилен, беше идеалният пациент. „Старите камбани се пропукват с месеци пеене. Младите още не са закоравели. Тази ще замлъкне за три седмици.”

Монтираха машината на баржа при самия проход, захранена от два флотски реактора, прицелена не по крадени калибровъчни потоци, а по пълната, щедра, официална телеметрия на „Аргус-Б”. Рива лично настрои резонанса — „веднъж в живота си да я изстрелям правилно”, — и в продължение на двадесет и два дни изделието на гем-лорд Совен пя на младия проход неговата собствена, търпелива, разрушителна песен. На двадесет и третия ден петопространственият възел в периферията на системата потрепна, сви се и престана да съществува — тихо, чисто, окончателно, наблюдаван единствено от една баржа, една професорка и двама Воркосигановци на обзорната палуба.

— Мечът, прекован в резе — каза Майлс, гледайки екрана, на който вече нямаше нищо за гледане. — Совен щеше да оцени иронията. Всъщност не — щеше да я намрази, което е още по-добре.

— А аз не мога да спра да мисля за другия край — каза Арал Александър тихо. — Затворихме вратата на местопрестъпление, татко. Кланът остава там, репликаторите остават, поводникът ще го поправят. Ние просто… заключихме и си тръгнахме.

— Да — каза Майлс. Не омекоти нищо, защото синът му беше заслужил правото на неомекотени отговори. — Заключихме и си тръгнахме, защото алтернативата беше война, която щеше да струва милиони животи за същия резултат. Империята прави триаж, Арал. Това е най-мръсната дума в целия занаят и се научава само по един начин — като боли. — Той помълча. — Но запомни две неща. Първо: досието остава. Всеки кадър, всеки спектър, твоят доклад — в архива, жив, чакащ деня, в който Небесната градина сама ще запита клана Раал къде са ѝ парите, и тогава един бараярски куриер може съвсем случайно да достави отговора. Архивите са търпеливи. Имаме един лейтенант, който ме научи на това.

— А второто?

Майлс гледа още миг празния екран — вратата, която вече я нямаше, и зад нея, на пет несъществуващи скока, една гора под чуждо небе, в която осемстотин освободени войници вървяха нанякъде без команди в главите.

— Второто е твое, не мое. Ти скъса поводника, когато никой не те задължаваше. Осемстотин същества тази нощ са свободни на собствената си планета — незнайно за какво, незнайно задълго ли, но свободни, и то по решение на един мичман на първа мисия. — Той се обърна към сина си. — Империята затваря врати, Арал. Това ѝ е работата и понякога е права. Гледай ти да си от хората, които помнят какво остава от другата страна. Докато има такива хора, резетата са политика. Престанат ли да ги има — стават характер.

На връщане, в совалката, Арал Александър извади бележника си — хартиен, подарък от баща му при производството, с едно-единствено изречение, вписано вече на първа страница с познатия дребен почерк: Камбаната пее само за онзи, който слуша. Под него, с полагащото се мичманско старание, той добави втори ред — свой:

А вратата помни всички, които е пуснала да минат. И в двете посоки.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с надежда за всички, които вървят нанякъде без команди в главите.