Основи

Приключение на Сергияр — с участието на вицекралицата, двама братя и един град от бетон

I. Пътят към училището

Вицекралица Корделия Воркосиган беше отлагала пенсионирането си толкова години, че на Сергияр то се беше превърнало в календарна шега: „ще стане, когато вицекралицата се пенсионира” означаваше приблизително „никога, но с добри намерения”. Тази сутрин, возейки се през новите булеварди на Гридград с двама подскачащи от вълнение малки момчета, тя за пореден път си каза, че догодина — наистина, окончателно, честна бетанска — предава печата и става просто баба, майка и скандално възрастна жена с мнение.

— Лельо Корделия, вярно ли е, че в новото училище има скелет на вампирен балон? — Кай, на пет, висеше на предпазния колан като въпросителна. — Препариран, милички. Мъртвите вампирни балони не летят. — А живите ще ни ги показват ли? — Живите ги гледаме от разстояние, като политиката — каза Корделия. — Сандер, престани да програмираш прозореца.

Сандер, на седем, с упоритата долна челюст на баща си — на двамата си бащи, помисли си Корделия с обичайната тиха, сложна нежност, — вдигна невинен поглед от контролния панел, който вече беше убедил да свети в лилаво. Момчетата на Оливър. Синовете на Арал, родени девет години след смъртта му, от кръв и любов, съхранени против всички правила на времето. Тя ги водеше на първия им учебен ден в новото училище „Зора”, защото Оливър беше на орбита за тримесечната инспекция, защото сестрите им бяха заминали с първата кола, и защото никоя охранителна процедура на Сергияр не беше по-силна от едно „моля те, лельо Корделия” в два гласа.

Конвоят зави по улица „Хълма на изгрева”, половин километър от училището. По-късно следствието щеше да установи всичко с хладна точност: кухненският контейнер на строителната площадка вляво; насочения заряд в него, направен от минен детонатор и триста грама индустриален експлозив; сензора, броящ колите на конвоя, за да улучи втората.

В момента имаше само бял блясък, юмрук от въздух и звук, който Корделия не беше чувала от Ескобарската война и който тялото ѝ позна преди ума.

Колата се завъртя, удари мантинелата и легна на хълбок в облак от прах и алармени писъци. Корделия висеше в колана, с кръв в едното око — свое? — и с две мисли, абсолютно ясни, наредени по приоритет от четиридесет години команден опит: първо — децата, второ — който го е направил, ще съжалява, че е бил роден в тази вселена.

— Сандер. Кай. — Гласът ѝ беше спокоен като терапевтичен запис. — Погледнете ме.

Кай плачеше — силно, здраво, с пълни дробове, стиснал изкривената си лява ръка. Плачещо дете е живо дете. Сандер не плачеше. Сандер гледаше собствения си обгорен ръкав с бяло, съсредоточено лице и каза с тъничък, учуден глас:

— Лельо Корделия, не боли. Защо не боли?

— Защото тялото ти е умно и ще боли по-късно, когато лекарите са до теб — каза Корделия, вече прерязала колана си, вече между двете момчета, покривайки ги с тялото си, докато отвън охраната крещеше в комуникаторите и заглушителите на ИмпСек убиваха всяка честота в радиус километър. — А сега ще броим до сто по бетански. На бетански сто се брои: едно кръгче, две кръгчета… гледай мен, Сандер, гледай мен…

Броиха до шестдесет и четири кръгчета, когато медиците ги извадиха. Никой не умря на улица „Хълма на изгрева”. Това, щеше да каже по-късно Корделия, беше единствената грешка в изчисленията на извършителя — и последната, която тя възнамеряваше да му позволи.

II. Братята

Майлс Воркосиган измина разстоянието от Ворбар Султана до Сергияр за пет дни и единадесет часа, което пилотът на куриера определи като „на ръба на инженерните допуски”, а Майлс — като „непоносимо бавно”. Грегор го изпрати официално, с одиторска верига и с инструкция, продиктувана лично: „Редно е да ти кажа, че си твърде заинтересован за това разследване. Нямам незаинтересован одитор, който да обичам да пратя. Затова пращам най-заинтересования. Използвай го.”

Марк пристигна от Ескобар осемнадесет часа след него. Никой не го беше изпращал; никой не беше и посмял да го спре.

Срещнаха се в болницата „Карийн” — в детското крило, пред прозореца на регенерационната зала, където Сандер спеше в прегръдката на апаратура, възстановяваща кожата на ръката му, а на съседното легло Кай, с лакът в уни-гипс, диктуваше на баща си списък с желания, започващ със „скелета на вампирния балон, ама целия”.

Оливър Джоул, адмирал от запаса, се беше върнал от орбита за шест часа със совалка, чиято траектория вероятно също беше на ръба на допуските. Стоеше до леглата с изправения гръб на човек, който няма да си позволи да рухне, докато има смяна на пост, и когато видя братята, само кимна — веднъж, дълбоко, като пред строй.

— Прогнозата е добра — каза той с равен глас. — Кай излиза утре. Сандер — след седмица, без белези. Децата възстановяват… — гласът за пръв път трепна на микрон — …децата възстановяват бързо.

— А майка? — попита Майлс.

— Отказа леглото, прие превръзката и в момента държи заседание на кризисния щаб. — Оливър направи пауза. — Втори час. Комодор Рейн от ИмпСек Сергияр излезе от първия час видимо по-стар.

Корделия ги прие в кабинета си в резиденцията същата вечер — с шев над веждата, с чаша чай и с онова специфично спокойствие, което и двамата ѝ синове познаваха и от което опитните хора напускаха помещението. На осемдесет и пет тя стоеше в стола изправена като въпрос, на който още никой не беше отговорил.

— Момчета. — Погледът ѝ ги обходи — дребния и широкия, одитора и индустриалеца. — Ще ви спестя увода. Някой взриви кола с две деца, за да убие една стара жена. ИмпСек прави каквото може, а каквото може, до утре ще се окаже недостатъчно, защото този случай има фалшиво дъно — усещам го с кожата си, а кожата ми е бетанска и не греши. Затова ви казвам като майка и ви нареждам като вицекралица: работете заедно. Ти четеш хора и пространства. — Кимна към Майлс. — Ти четеш пари и апетити. — Кимна към Марк. — Който е направил това, е оставил следи и в двата свята. Намерете го. — Тя отпи от чая. — И, момчета… намерете го преди мен. За негово добро.

III. Барът

Фалшивото дъно се показа на петия ден.

ИмпСек Сергияр беше работил бързо и чисто: детонаторът — проследен до партида, открадната преди година от минен склад при Новите Хребети; механичната обработка на насочващия конус — до неголяма работилница в докландите на Гридград, затворена от два месеца; наемателят на работилницата — фантом с фалшива самоличност, но с едно излизане на светло: свидетел го беше виждал два пъти в компания на редовните посетители на бар „Мокрия шев” — старо работническо заведение на речния бряг, вкопано между силозите за цимент, където от петнадесет години пиеше старата гвардия на гридградските строежи.

Следата пое лейтенант Ари Мазур — двадесет и девет годишен, местен, от онези сергиярски момчета, за които ИмпСек беше не кариера, а гражданство. Мазур влезе в „Мокрия шев” в деветнадесет и десет в сряда, цивилен, по легенда на застрахователен оценител.

Повече никой не го видя.

— Камерите — докладва комодор Рейн на братята, със сивото лице на командир, губещ хора в мирно време — покриват входа и кея. Мазур влиза. Не излиза. В бара има четиридесет и един души онази вечер, разпитахме всичките: никой не помни нищо, което е статистически невъзможно и юридически недоказуемо. В нула и двадесет заведението затваря празно. Мазур го няма. Комуникаторът му — мъртъв от двадесет и един и седем. А на сутринта… — Рейн стисна челюст. — На сутринта служебните му файлове по случая са изтрити. С неговите кодове. И в личната му сметка постъпват осемнадесет хиляди марки през джаксънски канал.

— И работната ви версия е предател — каза Майлс.

— Работната версия на щаба ми, милорд. Не моята. Аз обучавах Мазур. Но фактите…

— Фактите са подредени — каза Марк от ъгъла, където седеше с плочка и с изражението, с което четеше чужди баланси. — Прекалено подредени. Осемнадесет хиляди марки. Знаете ли какво е осемнадесет хиляди, комодоре? Достатъчно, за да повярваш, и недостатъчно, за да се усъмниш. Сума, избрана от човек, който знае как изглеждат подкупите в отчетите. Този превод не е плащане. Този превод е фактура за вашето доверие — и някой я е изготвил професионално.

Майлс прекара следващата сутрин в „Мокрия шев” — сам, ако не се брои сянката на ИмпСек отвън, — облегнат на бара пред чаша местна бира, която не пиеше, четейки помещението, както други хора четат протокол. Задната врата към кея: камера — да, но ъгъл, оставящ три метра мъртва зона до понтона. Понтонът: излъскан парапет, следи от редовно швартоване на малък плавателен съд, каквото заведението официално нямаше. Барманът: тежки ръце на бивш арматурист, очи, които се връщаха към задната врата с честота веднъж на минута.

— Хубав бар — каза Майлс. — Стар. Кой го е строил?

— Строителите — каза барманът.

— Личи си. Хубав бетон. — Майлс прокара пръст по ръба на плота, излят като монолит. — Такъв вече не леят. Това е от времето на големите поръчки, нали? Преди биоцимента. Преди — как се казваше — „Вентрел Конструкт”?

Ръцете на бармана не спряха да бършат чашата. Но ритъмът им се смени — с една осминка, колкото Майлс да чуе как в тишината на „Мокрия шев” една дума пада на дъното и всички правят вид, че не са видели кръговете.

Той остави пари на плота, излезе на слънце и се обади на брат си.

— Марк. Кажи ми всичко за Вентрел.

От другата страна настъпи кратка пауза, после гласът на Марк — равен, с онзи специфичен обертон, който Майлс беше чувал у него само пред стари сметки:

— Гъс Вентрел. Разбира се. Трябваше аз да се сетя пръв — той е мой. — Пауза. — В смисъл: аз го разорих.

IV. Човекът, който изля града

Разказът на Марк зае една вечер, една бутилка сергиярско червено и една тераса с изглед към строящия се хоризонт на Гридград — гора от кранове, светещи в тъмното като съзвездие в скеле.

— Когато преместиха столицата тук, бетонът беше злато. Милиони кубика: правителствен квартал, космодрум, диги, целият град от нулата. И царят на бетона се казваше Гъс Вентрел. Започнал с една бетонобъркачка в Карийнбург, стигнал до седемдесет процента от доставките на Гридград. Корав, бърз, безскрупулен точно колкото позволяваше епохата — а епохата позволяваше много: картелни търгове, „изгубени” протоколи от изпитвания, по някой конкурент с внезапно счупена бъркачка. Градът растеше, Вентрел растеше с него. Той обичаше да казва — това е документирано, има го в три интервюта: „Аз излях този град. Гридград стои върху мен.”

— И после дойде ти.

— После дойде биоциментът. — Марк завъртя чашата. — Ензимно свързване, разработка на моята група с лабораторията на Енрике — да, онзи Енрике, буболечките му ядат радиация в Изпепелените земи, а един страничен ензим от програмата се оказа идеалният втвърдител. Тридесет процента по-евтин, четири пъти по-бърз, себестойност, срещу която класическият цимент няма математика. Влязохме на пазара преди седем години. Вентрел направи каквото правят царете: първо се смя, после свали цени под себестойност, после купи двама депутати от местния съвет, за да блокират сертификацията ни. И тогава допусна грешката на живота си: опита се да купи и трети човек. Вицекралицата тъкмо прокарваше закона за прозрачните търгове.

— О — каза Майлс. — О-о.

— Именно. Майка не се купува; майка документира. Законът мина, търговете светнаха, картелът се разпадна за два сезона. Вентрел беше задлъжнял до кранове и се крепеше само на надценките — махнеш ли надценките, остава дупка. Банките го разфасоваха за година и половина. Империята не му взе нищо, Майлс — разбираш ли? Никой не го е преследвал. Той просто загуби на честен пазар, за пръв път в живота си, и това го уби по-сигурно от присъда. Последно го видях на търга за активите му. Стоеше отзад и гледаше как продават бъркачките му. Гледаше мен.

— И е изчезнал.

— От регистрите — преди две години. Официално: несъстоятелност, адрес неизвестен. — Марк остави чашата. — А неофициално човек като Вентрел не изчезва. Човек като Вентрел се влива някъде и чака да стегне.

Мозайката застана пред очите на Майлс с грозна яснота. Атентатът срещу жената, чийто закон разсече картела. Датата: три дни преди Корделия да подпише указа за последния, най-големия пакет — правителствения квартал „Основи”, четиринадесет блока, договори за тридесет години напред, разпределени по новите правила. Смъртта на вицекралицата означаваше временно управление, замразени укази, преразглеждане — и една пролука, в която старите играчи с новите фасади можеха да се върнат на масата. Отмъщение и сметка, излети в един калъп.

— Остава барът — каза Майлс. — И Мазур.

— Барът е негов — каза Марк тихо. — Заложи си фирмата. „Мокрия шев” е старата столова на бетонджиите на Вентрел — проверих собствеността: три фиктивни пласта, а под тях кооператив на бивши негови бригадири. Лейтенантът ви е влязъл да пита за призрака от работилницата в единственото заведение на Сергияр, където призракът има четиридесет чифта верни очи. — Пауза. — Майлс. Ако Вентрел режисира предателството на Мазур — файловете, парите, — значи му е трябвал живият Мазур. Кодовете се извличат от човек, не от труп. С бързопенто. Момчето може още да е живо.

— Тогава — каза Майлс, и в гласа му за пръв път от болницата се появи адмирал Нейсмит — да го намерим, преди на Вентрел да му свърши нуждата от него.

V. Стръвта

Планът, който братята изградиха през следващите две денонощия, се крепеше на едно просто наблюдение на Марк: „Вентрел е строител. Строителят вярва на графици. Дай му краен срок и той ще се разбърза — а бързащият излиза от укритието.”

Крайният срок му го поднесоха публично, от две страни едновременно.

Първо: канцеларията на вицекралицата обяви, че подписването на указа „Основи” не се отлага — напротив, изтегля се по-рано, с тържествена церемония на самата строителна площадка на квартала, „в знак, че Сергияр не се огъва”. Корделия одобри текста лично и добави едно изречение, което накара Майлс да я погледне с възхищение: „Вицекралицата ще положи първия бетон.”

Второ: МПВК Ентърпрайзис съобщи, че по искане на следствието започва качествен одит на старите основи в правителствения квартал — сондажни проби от блоковете, излети от „Вентрел Конструкт” в картелните години. Марк даде интервю, в което с безизразно лице произнесе фразата, шлифована от двамата братя до хирургическа точност: „Ще извадим от бетона на този град всичко, което е скрито в него.”

— Ако в онези основи има само крадени проценти, той ще преглътне — обясни Марк на военния съвет в резиденцията, където комодор Рейн слушаше с изражението на човек, комуто връщат откраднат случай. — Но ако там има нещо повече — а човек, който днес прави бомби, вчера не е бил светец, — тогава одитът за него е втора екзекуция. Той ще действа преди сондажите. Тоест до церемонията.

— А церемонията е примамка с вицекралицата вътре — каза Рейн мрачно. — Това не ми харесва, милорд.

— На мен ми харесва — каза Корделия от челото на масата, с гласа, от който опитните хора напускаха помещението. — Продължавайте.

Мрежата се разгъна тихо: секторът около площадката — под контрол на три пръстена; всяка доставка за церемонията — проверявана до болта; „Мокрия шев” — под кръгово наблюдение, което за четиридесет часа даде плода си. Барманът-арматурист направи две необичайни неща: купи от аптека комплект за системи и антисептици — и в три след полунощ откара с лодката на несъществуващия понтон термокутия с храна нагоре по реката, до затворения бетонов възел „Вентрел-2” при Северната дига.

— Системи и топла храна — каза Майлс, гледайки термалния запис от дрона: изоставеният завод, мъртъв от две години, с една-единствена жива точка топлина в помещението на старата диспечерска. — Държат някого жив. Рейн — Мазур е там. Колко ви трябва за щурма?

— Час за планиране, четиридесет минути за изпълнение. Но ако ударим възела преди церемонията, Вентрел ще разбере, че мрежата му е разкрита, и ще замрази атаката. Губим го — пак, и този път завинаги.

— Значи двете операции стават едновременно — каза Майлс. — До секундата. Мазур излиза от завода в мига, в който Вентрел влезе в капана. — Той погледна брат си. — Остава да разберем как точно ще влезе. Марк?

Марк стоеше пред строителния график на церемонията и се усмихваше — бавно, тежко, с усмивката, която на Джаксън Хол навремето беше означавала, че някой много скоро ще съжалява.

— Той е бетонджия, Майлс. Цял живот е доставял. Знае как се влиза на площадка, покрай всяка охрана на света, без нито един въпрос. — Марк почука по графика, по реда, който гласеше 09:40 — доставка товарен бетон, церемониално полагане. — С бъркачка.

VI. Последната доставка

Утрото на церемонията беше ясно, ветровито и претъпкано с формалности. В осем и петдесет Корделия Воркосиган пристигна на площадката на квартал „Основи” в брониран конвой, поздрави строителите, застана на трибуната пред изкопа на блок А и започна реч, писана да трае точно толкова, колкото потрябва. В същата минута, на четиринадесет километра северно, три щурмови групи на ИмпСек залегнаха в тръстиките около бетонов възел „Вентрел-2” и зачакаха една дума.

В девет и тридесет и една контролният пост „Юг” пропусна по график тежка бетонобъркачка с логото на подизпълнителя „Дига Строй” — заявена, очаквана, с чист товарителен код. Скенерите я претърсиха и намериха точно това, което показваше и документът: осем кубика пресен бетон.

— Ето го — каза Марк в командния фургон, гледайки телеметрията. — Плътността. Осем кубика бетон тежат деветнадесет тона. Тази кара седемнадесет и триста. В барабана има кухина, братко. Голяма. Заряд в сърцето на товара, екраниран от два метра мокър бетон — никой скенер на света не го хваща. Той ще излее последната си доставка направо в трибуната.

— Шофьорът?

Камерата на поста даде едър план: тежко лице, посивяла четина, ръце на волана — ръце, лели бетон четиридесет години. Гъс Вентрел не беше пратил никого. За последната доставка на живота си царят на бетона беше дошъл лично.

— Всички групи — каза Майлс в мрежата, много спокойно. — Начало.

Северно от града тръстиките се изправиха и за четиридесет и една секунди бетонов възел „Вентрел-2” смени собственика си; лейтенант Ари Мазур, дехидратиран, дрогиран и жив, беше изнесен от диспечерската на носилка, стискайки китката на първия щурмовак с думите, които после влязоха в учебната програма на ИмпСек Сергияр: „Записах… всичко… в главата си. Питайте ме, преди да заспя.”

А на площадката бъркачката на Вентрел отмина отбивката за церемониалното полагане и увеличи скорост право към трибуната — двадесет и два тона желязо и експлозив, на осемстотин метра от вицекралицата, която в този момент, по сценарий, слизаше от подиума към бронираното укритие с етикет „зона за фотографи”, мърморейки на охраната си, че мрази да играе стръв в собствения си капан.

— Не стреляйте по кабината — гласът на Марк беше рязък. — Ако има мъртвешки ключ, пада ли ръката му — пада всичко.

— Никой няма да стреля — каза Майлс. — Ще го приемем като доставчик. Марк — маршрутът му минава по временния път над изкопа на блок Д. Твоят изкоп. Твоят материал. Колко държи настилката?

Разбраха се за половин секунда, както се разбираха напоследък — без думи, по братски. Марк вече крещеше в канала на строителния диспечер:

— Тук Воркосиган, МПВК! Секция Д-четири на временния път — вдигнете плочите! Да, СЕГА, хидравликата под тях е моя, кодът е…

На осемстотин метра пред летящата бъркачка четиридесет метра временен път просто престана да съществува: модулните плочи се завъртяха на ребро и под тях зейна изкопът на блок Д — шест метра дълбок, наводнен до половината с прясно излят, още течен биоцимент, чакащ от сутринта церемониалното си втвърдяване. Вентрел натисна спирачки с целия си четиридесетгодишен рефлекс. Беше късно с една доставка.

Бъркачката се хлъзна по ръба, зарови муцуна и потъна до шасито в сивата каша — двадесет и два тона, погълнати от материала, който беше разорил собственика им. Двигателят изви и се задави. Барабанът направи последен, безсмислен оборот. И тишина.

После вратата на кабината се отвори с трясък и Гъс Вентрел — мокър до кръста, сив от глава до пети, невредим и обезумял — заджапа през биоцимента към брега, крещейки нещо, което вятърът милостиво разкъсваше. Стигна до средата. Там материалът на Марк Воркосиган направи това, за което беше проектиран и заради което беше спечелил всички търгове на Сергияр: започна да стяга. Четири пъти по-бързо от класическия.

Когато групата за задържане стигна до него — предпазливо, по положените стълби, с деактиватора, който откри и умъртви мъртвешкия ключ в барабана, — царят на бетона стоеше в центъра на изкопа, хванат до коленете в собствената си стихия, изправен, неподвижен и вече неспособен да падне.

— Гъс Вентрел — каза комодор Рейн, стъпвайки на последната стълба, с гласа на човек, връщащ си дълг. — Арестуван сте за опит за убийство на вицекралицата на Сергияр, за покушение срещу деца от императорския дом, за отвличане на имперски офицер и — по нови данни от основите на блок Б, които тепърва ще извадим — вероятно за още. Имате право да мълчите. На ваше място бих го упражнил стоейки, защото вадим ръчните резачки чак след протокола.

Вентрел не мълча. Вентрел гледаше над рамото на Рейн, към трибуната, където дребна червенокоса старица с шев над веждата стоеше права на вятъра и го гледаше през осемстотин метра, и закрещя — прегракнало, от дъното на всичко:

— АЗ ИЗЛЯХ ТОЗИ ГРАД! ГРИДГРАД СТОИ ВЪРХУ МЕН!

Корделия Воркосиган взе подадения микрофон на трибуната, изчака ехото да умре и отговори — спокойно, ясно, в шестстотин камери и в един учебник по история:

— Градовете не стоят върху хора, господин Вентрел. Градовете стоят върху основи. Разликата е, че основите не искат градът да им бъде благодарен. — Тя остави микрофона, погледна изкопа и добави, вече без усилвател, само за най-близките редове: — А сега ме извинете. Имам да полагам бетон.

И положи първия бетон на квартал „Основи” — с мистрия, с шев над веждата и с ръка, която не трепна.

VII. Втвърдяване

Възмездието на Сергияр се оказа систематично като добър строеж. Съдът работи четири месеца: атентатът, отвличането, а от сондажите на блок Б — още две обвинения отпреди петнадесет години, излети в основите заедно с крадения цимент, за които две семейства в Карийнбург най-сетне получиха отговор и гроб за посещение. Вентрел изслуша присъдата прав — доживотна, в мините при Новите Хребети, където, отбеляза сергиярската преса с непедагогично задоволство, „осъденият ще има възможност да се запознае с добива на суровината от другия ѝ край”. Барманът-арматурист и още четирима получиха своето; „Мокрия шев” беше продаден и стана столова на речния патрул.

Лейтенант Ари Мазур излезе от болницата след три седмици, изнесе от главата си, дума по дума, всичко чуто в диспечерската на „Вентрел-2”, получи имперска грамота за издръжливост при разпит с бързопента и — по личното настояване на комодор Рейн — официално извинение от аналитичния отдел, прочетено пред строя. Осемнадесетте хиляди марки от джаксънския канал бяха конфискувани и преведени, по идея на Марк, на детското крило на болница „Карийн”.

А в една топла вечер в резиденцията, след като Кай беше показал уни-гипса си (с автографи от двама одитори, един адмирал и цялата седма совалкова ескадрила) на всички присъстващи по два пъти, и след като Сандер — с нова кожа на ръката и с граматически безупречен списък от въпроси — беше изтръгнал от Марк обещание за екскурзия до завода за биоцимент („с проби!“), двамата големи братя останаха на терасата над спящия Гридград.

— Малки братя — каза Майлс, загледан в светлините на крановете. — На петдесет години. Татко и след смъртта си намира начини да ме изненадва. — Той помълча. — Знаеш ли кое не ми излиза от главата? Вентрел така и не разбра. До последната секунда, до присъдата — крещеше за бетона, за търговете, за теб, за майка. Изобщо не спомена децата. В неговата сметка те бяха… закръгляне. Съпътстваща позиция.

— Знам. — Гласът на Марк беше тих. — Виждал съм тази аритметика отвътре, Майлс. Правен съм от нея. Хора като Вентрел — и като създателите ми — не мразят хората. Те просто смятат без тях. Затова губят: в уравнението им винаги липсва член. — Той кимна надолу, към града. — Майка го формулира по-добре, на трибуната. Основите не искат благодарност. Но горко на онзи, който сметне, че затова ги няма.

Долу, в квартал „Основи”, първият излят блок стягаше в нощта — бавно, невидимо, необратимо, — а някъде в източното крило две малки момчета спяха в един и същи час за пръв път от месец, и къщата около тях, пълна със стари войници и нови деца, скърцаше уютно под вятъра от Изпепелените земи.

Вицекралицата на Сергияр отложи пенсионирането си с още една година. Този път никой на планетата не се пошегува.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с поклон към „Джентълменът Джоул и Червената кралица”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с уважение към всички основи, които държат, без да искат благодарност.