Призрачният проход

Приключение на лорд Одитор Майлс Воркосиган

I. Скокът

Съществуват два вида одиторски задачи, обичаше да казва Майлс Воркосиган: такива, при които стрелят по теб, и такива, при които ти се иска да стреляха. Ревизията на обществената поръчка за дълбокосистемната сензорна мрежа „Аргус” спадаше категорично към втория вид.

— Четиристотин страници анекси — каза той на Екатерин, докато куриерът „Керкенез” се изтегляше към скоковата точка за Комар. — Осем подизпълнители. Три насрещни жалби. Един загинал инспектор по приемката — паднал от стълба в собствения си гараж, което комарската полиция е разследвала цели единадесет дни, преди да го обяви за битов инцидент. И преразход от четиридесет и един милиона марки, който всички обясняват, а никой не може да покаже. Грегор ме праща, защото, цитирам, „ти умееш да четеш скучни документи, докато не си признаят”.

— А ти защо се съгласи? — попита Екатерин, без да вдига глава от проектните скици. Тя пътуваше по своя линия: на Комар ѝ предстоеше откриване на „Зелен Комар” — двадесет купола-градини, венец на десетгодишна кампания, на която беше патрон. Церемонията съвпадаше с активирането на новото огледално крило Солета-Б, така че половината Империя се стичаше към Солстис за една и съща седмица.

— Защото ти пътуваше — каза Майлс. — Одиторската интуиция е слово свещено.

Скокът към Комар мина, както минават всички скокове — за пътниците никак, за пилота кой знае как. Майлс тъкмо разкопчаваше предпазната мрежа, когато забеляза, че лампата на интеркома към пилотската кабина свети от необичайно дълго време.

— Пилот Асади? Проблем ли има?

— Не точно проблем, милорд. — Гласът на скоковия пилот беше замислен, което у скоковите пилоти минаваше за силна емоция. — Ехо. При изхода имаше ехо в петопространствения интерфейс — като драскотина на ръба на импланта. Регистрирах го и при прехода миналия месец, но сега е по-плътно.

— Опасно?

— Не, милорд. Просто… грозно. Все едно някой свири същата нота през две стени. — Пауза. — Докладвах на трафик-контрола. Казват, че им е известно: сеизмични проучвания на Хеспер Майнинг, хелий-3 базата на луната Обел. Взривни секвенции по разрешително, всичко изрядно. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо, пилоте. Благодаря, че сте от хората, които докладват грозното.

Майлс се върна при анексите. Но по стар навик, който Екатерин наричаше „каталогизиране на камъчета в обувката”, отдели три секунди да запише в личния си бележник: Обел. Ехо. Две стени. После потъна в четиристотинте страници и до края на прехода не се сети за това нито веднъж.

Почти.

II. Солстис

Столичният купол ги посрещна с изкуствена пролет и с двама души на кея: жена на около четиридесет в цивилно, с комарски черти и очи на човек, който чете три екрана едновременно, и висок млад лейтенант в зелена униформа, лъснат до състояние на огледало.

— Капитан Елин Венек, ИмпСек Солстис, аналитичен отдел — представи се жената. — Това е лейтенант Марко Ворсанг, свръзка и охрана. Генерал Гален нареди да получите всичко, което поискате, преди да сте го поискали. Опитваме се.

— Похвално. — Майлс ги огледа с одобрение: комарка и бараярец, работещи в синхрон — преди тридесет години такъв тандем беше политическо изявление, днес беше просто щатно разписание. — Да започнем с това, което не съм поискал. Какво знаете за сеизмичните проучвания на Обел?

Венек дори не мигна — само извади плочката, сякаш въпросът беше в дневния ред.

— Хеспер Майнинг, регистрирана на Комар преди шест години, добив на хелий-3 в кратера Тарн. Разрешителните са изрядни, квотите се спазват, данъците се плащат с досадна точност. Единствената аномалия е в отчетите за внос: за база с четиридесет души персонал са закупили енергийно оборудване като за малък град. Официално обяснение — „перспективно разширение”. Икономическият отдел го е маркирал и го е приспал: разширяването на хелиеви бази преди активирането на Солета-Б е масова спекулация, всички се надяват на договори.

— Хм. — Камъчето в обувката помръдна, но не убоде. — Дръжте папката отворена, капитане. А сега ме заведете при моите четиристотин страници.

Одитът на „Аргус” се оказа точно толкова увлекателен, колкото обещаваше. Мрежата — двеста сензорни платформи и калибровъчни шамандури около шестте скокови точки на системата — беше построена, работеше и дори работеше добре; въпросът беше защо е струвала с четиридесет и един милиона повече. Три дни Майлс разпитва подизпълнители, които се обвиняваха взаимно с елегантността на комарски акционерни събрания. На четвъртия ден откри първото истинско нещо: фирмуерен модул в релейните възли на шамандурите, който не фигурираше в нито едно техническо задание.

— Телеметричен отвод — докладва Венек същата вечер, след като екипът ѝ разглоби кода. — Дискретен, професионален, с контролна сума и сторожеви таймер. Копира калибровъчния поток от шамандурите при скоковата точка за Бараяр и го препредава с търговския трафик. Инсталиран е чрез подизпълнителя Толан Аеро — същия, чийто инспектор по приемката падна от стълбата.

— И кой краде калибровъчни данни от скокова точка?

— Работната хипотеза на отдела е търговски шпионаж, милорд. Точното петопространствено състояние на прохода определя микрозакъсненията на куриерите. Ако знаеш закъснението преди борсата, изпреварваш пазара с половин секунда. Половин секунда на Солстиската борса е състояние.

Хипотезата беше разумна, елегантна и обясняваше всичко. Майлс я въртя в ума си цяла вечер, както се върти монета, за която подозираш, че е фалшива, без да можеш да кажеш защо. Борсова измама. Мъртъв инспектор. Енергийно оборудване за малък град. Ехо през две стени.

— Венек — каза той на петия ден, — искам пълната собственическа верига на Хеспер Майнинг. Не комарския регистър — истинската. И искам спектралния запис на онези „сеизмични секвенции” от трафик-контрола, суров, преди филтрите.

— Мога ли да попитам какво търсим, милорд?

— Не знаете колко ми се иска да можех да ви отговоря. Дълбаете, докато стигнете до нещо, което не е скала.

Отговорът отне на хората ѝ шест дни. Пристигна в най-неподходящия момент, което, доколкото Майлс познаваше вселената, беше основният ѝ начин да доставя поща.

III. Приемът

Приемът в навечерието на двойната церемония — Солета-Б и „Зелен Комар” — събра под централния купол на Солстис всичко, което Империята и половината ѝ съседи можеха да излъчат в официално облекло. Майлс, в кафяво-сребърното на дома си, изпълняваше фигурата, която наричаше „одиторска орбита”: бавна елипса през залата с апогей при шампанското и перигей при хората, които Грегор би искал да са чути учтива дума.

Сетагандийската търговска делегация заемаше източния край на залата като добре аранжирана икебана. И в центъра ѝ, с клановия грим на рода Совен — сребро и тъмна киновар — стоеше висок мъж на неопределима възраст и разговаряше с Екатерин за градини.

— …подрязването, лейди Воркосиган, е висшата форма на почит към растението — говореше гем-лорд Инар Совен, когато Майлс доплава в перигей. — Дивият растеж е ентропия. Красотата започва там, където някой поеме отговорността да каже: този клон — да, онзи — не. Същото важи и за по-големите системи. А, лорд Одитор. Тъкмо се възхищавах на съпругата ви — тя разбира от живи структури повече от половината ми колеги в Небесната градина.

— Тя има преимуществото да е отглеждала едновременно градини и деца — каза Майлс. — Двоен опит с ентропията. Вие с какво се занимавате в делегацията, гем-лорд?

— Инвестиции. — Совен се усмихна с точно премерена самоирония. — Хелиеви фючърси, енергийна инфраструктура. Скучни неща. Империята ме праща по търговски мисии, когато иска да накаже естетическото ми високомерие. Но признавам, вашата система ме очарова. — Той направи лек жест към купола, към невидимото небе зад него. — Шест прохода. Кръстопът. А зад една-единствена врата — цял свят, който осемдесет години е живял сам със себе си. Вашата Изолация е недооценен феномен, лорд Одитор. Сетагандийските поети така и не са ѝ отдали дължимото: цивилизация в бутилка. Уникален експеримент. Почти… завършена форма.

— Недовършена — каза Майлс любезно. — Отворихме бутилката.

— Отворихте я — съгласи се Совен, и за една десета от секундата в очите му под грима нещо се фокусира върху Майлс, както далекомер се фокусира върху цел. — Историята обича да повтаря експериментите си, за да провери възпроизводимостта. Но аз ви задържам. Лейди Воркосиган — за мен беше чест. Ще открадна метафората ви за плета, който помни всяка ножица.

Той се отдалечи с походката на човек, комуто гравитацията е лична услуга. Екатерин изчака да излезе от обхват и каза тихо:

— Майлс. Този човек говори за космоса като за жив плет. И през целия разговор нито веднъж не попита нещо, което не знаеше предварително.

— Забелязах. — Камъчето в обувката вече не убождаше — то думкаше. — Той дойде да ме огледа. Въпросът е защо смята, че си заслужавам огледа.

Отговорът пристигна четиридесет минути по-късно, под формата на лейтенант Ворсанг, който прекоси залата с изражение на човек, носещ спешна вест през минно поле от протокол, и подаде на Майлс запечатана плочка с думите, отработени явно по пътя:

— Милорд, разписанието ви за утре, което поискахте.

Майлс се оттегли в нишата зад делегацията на Полианската лига и счупи печата. Докладът на Венек беше подреден като добър обвинителен акт.

Първо: собственост. Хеспер Майнинг → холдинг на Пол → тръст на Тау Верде → консорциум „Ветис Индустриал”, Ро Кита. Крайни бенефициенти: кланово сдружение Совен.

Второ: енергетика. Термалният подпис на базата в кратера Тарн съответства на непрекъснато потребление 11–14 гигавата. Хелиевият добив на обявения обем изисква под 0,4.

Трето: спектрален анализ. Суровият запис на „сеизмичните секвенции” съдържа регулярна гравитационна компонента, която не съответства на взривни работи. Приложено сравнение с архивен образец по ваше указание за дълбочинно съвпадение.

Съвпадението е 91 процента.

Архивен образец: дело „Ватерло”, Комар, преди 26 г. Устройство за индуциран колапс на проход, конструкция Судха—Радовас. Класификация: имперска тайна, първа степен.

Майлс стоеше съвършено неподвижен насред приема, сред смеха и кристала, и препрочиташе последните два реда. Апаратът на Судха. Машината, която група комарски инженери беше построила, за да затвори прохода към Бараяр и да върне омразните завоеватели в бутилката им завинаги. Машината, чиято математика Майлс беше гонил през половин планета и една космическа станция. Машината, която в крайна сметка беше унищожена от една разгневена вдовица с товарна платформа — вдовицата, която сега стоеше на двадесет метра от него и обсъждаше напоителни системи с министъра на куполите.

Някой беше извадил онази математика от гроба ѝ. Беше я хранил двадесет и шест години със сетагандийски ресурси. И я беше заровил отново — в минна база на луната Обел, с изглед към единствената врата на Бараяр.

Цивилизация в бутилка. Почти завършена форма.

Майлс вдигна поглед. В другия край на залата гем-лорд Инар Совен опитваше комарско вино и слушаше някакъв банкер с изражение на съвършена, търпелива учтивост — изражението на човек, който вече е приключил всичките си дела и чака единствено резултата.

IV. Три след полунощ

Заседателната зала на ИмпСек Солстис в три след полунощ миришеше на кафе, озон и потискана паника. На главния екран висеше Обел — сива, надупчена, невинна. На втория — генерал Дъв Гален от Ворбар Султана, със закъснение на сигнала от четиридесет минути, компенсирано с предварителни пълномощия, които той беше продиктувал в първите пет. На третия — разбудена, по домашен халат и с очи, светнали като на студентка — професор емерита Джудит Рива от Солстиския университет, осемдесет и шест годишна, единственият жив теоретик, смятал математиката на Судха в оригинал.

— О, да — каза тя, прелиствайки спектрите с два пръста. — Да, да, да. Това е петопространствен резонансен помпаж. Същото уравнение, трето поколение. Судха се опитваше да събере целия импулс в едно устройство и да го достави при прохода наведнъж — затова му трябваше совалка и затова милейди успя да го изпотроши, Бог да поживи товарните платформи. Тези хора са по-търпеливи. Те помпат резонанса седмици наред, отдалеч, на малки порции, скрити в шума. Проходът е камбана, господа. Те не я удрят с чук. Те ѝ пеят. Тихичко. В тон. Докато камбаната се пропука сама.

— Колко време имаме? — попита Майлс.

Рива посочи възходящата крива в ъгъла на спектрограмата.

— Натрупването е в последна фаза. Порциите зачестяват. Ако бях на тяхно място, щях да изстрелям финалния импулс под прикритието на най-голямото електромагнитно събитие в системата от десетилетие насам.

— Активирането на Солета-Б — каза капитан Венек беззвучно. — Утре, деветнадесет нула-нула.

— Шестнадесет часа — обобщи Гален от екрана, с четиридесет минути закъснение и нула колебание. — Военният вариант е изключен: десант в укрепени тунели изисква три денонощия, а орбитален удар по устройство с такъв заряд… Професоре?

— Неконтролиран разряд при това ниво на натрупване може да нанесе на прохода трайна травма и без насочване — потвърди Рива. — Представете си да гръмнете камертона с граната до самата камбана. Не.

— Дипломатическият вариант също е изключен — каза Майлс. — Доказателствата ни сочат клана Совен, не Небесната градина; официална нота само ще осигури на Сетаганда двадесет години възмутено отричане. По-лошо: Совен е вградил в устройството автономно довършване, готов съм да заложа веригата си. Арестуваме ли го, машината стреля по консервиран модел. Той се разхожда по приеми именно защото присъствието му вече не е необходимо. — Майлс огледа залата. — Което ни оставя единствения вариант, който противникът не е предвидил, защото е невъзможен. Ще ми обясните ли, професоре, как машината се прицелва?

Рива грейна, както греят преподаватели, получили точния въпрос.

— А, това е красивото! Проходът не стои мирен — петопространствената му сигнатура плава: слънчев вятър, приливни ефекти, трафик. Резонансът трябва да я следва непрекъснато, иначе се разстройва. Затова им е нужен жив калибровъчен поток от шамандурите при самата точка…

Тя млъкна, защото Майлс се смееше — тихо, беззвучно, облегнат назад, със затворени очи.

— Милорд? — попита Ворсанг предпазливо.

— Лейтенант — каза Майлс, — четиридесет и един милиона марки преразход. Грегор ме прати тук да открия кой е откраднал четиридесет и един милиона марки, и знаете ли какво открих? Открих откъде диша врагът. Телеметричният отвод в шамандурите. Крадецът на борсови микрозакъснения. Ние държим тръбичката, през която машината на Совен си поема въздух. — Той отвори очи. — Няма да я прережем. Ще духнем в нея.

V. Призракът

Планът, който Рива и Венек изградиха до разсъмване, беше от онези, за които военните академии после спорят дали са гениални или недопустими. Машината на Обел вярваше на калибровъчния поток. Потокът минаваше през отвода на Толан Аеро. Отводът минаваше през релейни възли, до които ИмпСек имаше физически достъп. Следователно машината щеше да получава занапред не сигнатурата на прохода към Бараяр, а нещо друго: математически призрак.

— Не можем просто да подадем шум — обясняваше Рива, вече на третото кафе и на трийсетата дъска с уравнения. — Сторожевият им алгоритъм ще усети подмяната за минути. Трябва да им дадем истинска сигнатура — гладка, жива, дишаща, удовлетворяваща всички уравнения — само че на проход, който не съществува. Решение на системата без физически корелат. Врата, нарисувана на стената. Ще преместваме прицела им милиметър по милиметър: започваме от истинския проход и плавно дрейфуваме към призрака, със скоростта на естествените вариации, нито секунда по-бързо.

— Колко време ви трябва за пълно отклонение?

— Четиринадесет часа. При условие че подмяната стане безшевно.

Безшевността се падна на Ворсанг. Отводът можеше да бъде прихванат само физически, в релейния възел Р-11 — четириметрова капсула на осемстотин километра от скоковата точка — и само по време на планово техническо обслужване, каквото по график нямаше. ИмпСек организира „авария”: микрометеоритна злополука с антената, достатъчно правдоподобна, за да оправдае ремонтен скиф. В десет нула-нула Ворсанг и старши техник Дела Раз излязоха в открития космос с инструменти, официално — за смяна на антенен блок, неофициално — за да впрегнат в четиридесетминутен прозорец щатния диагностичен порт, да вкарат в потока устройството на Венек и да излязат, без сторожевият таймер да усети прекъсване, по-дълго от осемстотин милисекунди.

Справиха се за седемстотин и четиридесет.

— Потокът е наш — докладва Венек в единадесет и три минути, с гласа на човек, който диша за пръв път от час. — Призракът върви. Дрейф едно цяло и две на час, в границите на естественото. Машината преглъща.

Следващите часове Майлс прекара в най-трудната позиция, която познаваше: на показ. Одиторът трябваше да е видим, спокоен и скучен — Совен несъмнено следеше всяко трепване на официалния Солстис, и едно отменено събитие с участието на Воркосиган можеше да натисне спусъка предсрочно. Затова Майлс инспектира церемониалната зала, даде две интервюта за „Аргус” („преразходът е установен, виновните ще възстановят средствата” — което дори беше вярно), обядва демонстративно с министъра на куполите и се усмихваше, усмихваше, усмихваше, докато на осемстотин километра от прохода една лъжа течеше по жицата със скорост едно цяло и две на час.

В седемнадесет и десет лъжата за малко не умря.

— Слънчево изхвърляне — гласът на Рива в защитения канал беше изтънял. — Истинско, клас М, фронтът удря точката след дванадесет минути. Истинската сигнатура ще подскочи. Призракът ми е програмиран по спокойно слънце — разминаването ще светне в сторожа им като коледна елха.

— Можете ли да вкарате бурята в призрака?

— Мога да я вкарам за двадесет минути прецизна работа, а имам дванадесет!

— Тогава ще ви откраднем осем. — Майлс вече набираше трафик-контрола на скоковата точка, активирайки с една фраза одиторските пълномощия, които Гален беше заредил предната нощ: — Говори Гласът на император Грегор Ворбара. Обявявам извънреден калибровъчен режим. Всички кораби в зоната на прохода — заповядвам едновременно захранване на Неклиновите пръти на минимална мощност, конфигурация за предскоков тест, начало след деветдесет секунди, продължителност десет минути. Всички. Да, и товарните. Да, и сетагандийският лайнер — особено сетагандийският лайнер, той е с най-мощните пръти в системата.

— Милорд — прошепна Венек, докато трафик-контролът избухваше в трескава дейност, — какво правим?

— Шум, капитане. Тридесет и един комплекта Неклинови пръти, запени едновременно, размътват локалната петопространствена картина до нечетаемост. За следващите десет минути истинският проход ще изглежда като статичен хаос — и сторожът на Совен ще отпише разминаването като инструментален шум от учение на лудите бараярци. А професор Рива получава своите двадесет минути. — Майлс се облегна назад и за пръв път от денонощие си позволи една хищна усмивка. — Накарахме истината да изглежда като лъжа, за да мине лъжата за истина. Ако това не е дипломация, не знам какво е.

В осемнадесет и четиридесет Рива докладва: буря — вградена, призрак — стабилен, отклонение — деветдесет и седем процента. Машината на Обел, натъпкана до пръсване с двадесет години търпение и единадесет гигавата, се целеше с абсолютна, безупречна, любовно поддържана точност в точка от петопространството, зад която нямаше нищо.

VI. Церемонията

Солета-Б се разгъна в деветнадесет нула-нула по солстиско време — шест нови огледални листа, разцъфващи в орбита като сребърна хризантема, и целият купол ахна, когато вторичната зора заля терасите. Майлс гледаше не небето, а човека до себе си на ВИП-галерията: беше се погрижил поканите да наредят гем-лорд Инар Совен на два метра от него, до прозореца с най-добрия изглед.

— Впечатляващо — каза Совен. Очите му бяха вдигнати към огледалата, но фокусът им беше другаде — в една точка отвъд небето, където в този момент, под прикритието на електромагнитната феерия, неговата камбана трябваше да получи последния, съкрушителен тон. — Вашата Империя строи с размах, лорд Одитор. Светлина за цял свят.

— Стараем се — каза Майлс. — Макар че лично аз имам слабост към по-старите инженерни постижения. Проходите, например. Знаете ли, че сигнатурата на нашия има основен хармоник нула цяло осемстотин седемдесет и едно натурални единици? Забележително устойчива стойност. Плава, разбира се — слънчев вятър, трафик, — но винаги се връща. Като добре настроена камбана.

Изречението легна в разговора меко, като коприна върху острие. Майлс имаше удоволствието да наблюдава отблизо как едно лице под клановия грим на рода Совен извършва пълен опис на последните си шестнадесет часа. Хармоникът, който той цитира, беше от призрака — стойност, която можеше да знае само човек, чел потока на машината отвътре.

— Вие сте знаели — каза Совен много тихо. Не попита откога. Гем-лорд не моли за подробностите на поражението си.

— Аз бях димната завеса, гем-лорд. Знаеше цяла зала специалисти. В момента, в който разговаряме, вашето устройство изпразва заряда си — целия, до последния ерг, безупречно насочен — в адрес, който не съществува. Врата, нарисувана на стена. Професорката, която я нарисува, ви праща поздрави и настоява да ви предам, че третото ви поколение на уравнението е „елегантно, но лековерно”. — Майлс отпи от чашата си. — Проходът към Бараяр ще отвори утре за трафик по разписание. А вие имате по-неотложен проблем от мен.

— И той е?

— Зад лявото ви рамо.

Гем-генерал Даг Бенин, шеф на имперската охрана на Небесната градина от тридесет години, носеше седемдесет и петте си години и церемониалния кървавочервен грим с еднаква безупречност. Официално той съпровождаше търговската делегация като „ревизор по сигурността” — обстоятелство, което Майлс беше проумял едва предната нощ, с чувство, близко до възхищение: Сетаганда също беше надушила своя ренегат, но нямаше нито доказателства, нито юрисдикция да действа на комарска земя, без да признае с това самия заговор. Бенин беше дошъл да чака. Бенин умееше да чака.

— Гем-лорд Совен — каза той с изящен поклон. — Делегацията се нуждае от вашето присъствие. Продължително. Може би с години.

Совен погледна Бенин, после Майлс, после — за последен път — вторичната зора над куполите на света, който щеше да остане на картата на вселената. Каквото и да ставаше в този момент зад грима, то не излезе навън. Той се поклони с точно отмерено съвършенство, обърна се и тръгна пред Бенин с изправен гръб — човек, отиващ не под конвой, а към собствената си Империя, което, знаеха и тримата, беше значително по-страшното.

Бенин се задържа още миг.

— Лорд Воркосиган. Небесната градина не обича да ѝ поднасят подаръци, които не е поръчвала — нито проходи, нито войни. Дългът ще бъде вписан. — Пауза, и нещо старо и почти топло мина през безупречния грим. — Радвам се да отбележа, че годините не са ви пораснали.

— Работя по въпроса отвътре — каза Майлс. — Предайте почитанията ми на Императрицата.

VII. Вратите

Машината я извадиха от кратера Тарн три седмици по-късно — съвместен инженерен екип под двойно наблюдение и под ръководството на професор Рива, която обикаляше единадесетгигаватовия труп с фенерче и възклицания, каквито жените от нейното поколение обикновено пазеха за внуци. Ядрото, изпразнено и мъртво, замина за Ворбар Султана, в онова крило на имперския арсенал, където Империята съхранява нещата, за които не говори. Официалното комюнике спомена „нерегламентирана минна дейност”. Хелиевата база я купи, с известна ирония, комарски консорциум с участието на клана Тоскане.

В нощта преди отпътуването Майлс и Екатерин стояха на обзорната тераса на орбиталната станция и гледаха прохода — невидим, неозначен с нищо освен с броеницата навигационни светлини и с непрекъснатия наниз кораби, вливащи се в нищото и изникващи от него: рудовози, лайнери, куриери, цялата кръв на Империята, пулсираща през една-единствена вена.

— Двадесет години — каза Екатерин — си мислех, че онази машина е най-страшното, което съм виждала. Група отчаяни инженери с уравнение и обида. А сега някой взе същото уравнение и добави империя, търпение и естетика.

— И загуби от една пенсионирана професорка, един лейтенант със седемстотин и четиридесет милисекунди и една счетоводна ревизия. — Майлс покри ръката ѝ със своята върху парапета. — Знаеш ли какво ме крепеше през онези шестнадесет часа? Мисълта, че вече сме побеждавали тази машина. Ти я победи първа. С товарна платформа. Аз само поддържам семейната традиция с по-тихи средства.

— Фалшива поща вместо платформа.

— Стареем — съгласи се Майлс. — Ставаме изтънчени.

Долу под тях един сетагандийски лайнер — същият, с най-мощните Неклинови пръти в системата — се изтегли в опашката за скок, примига с бордовите си светлини и потъна в прохода към останалата вселена. Майлс го изпрати с поглед и си помисли за бутилки и врати; за един свят, който осемдесет години беше сам със себе си и още носеше този белег в костите на всяко свое поколение; за всички, които и занапред щяха да гледат единствената врата на Бараяр и да я сънуват затворена.

— Нека сънуват — каза той на глас. — Вратите на Бараяр ги отваряме и затваряме ние.

Екатерин се засмя тихо и го хвана под ръка.

— Ела, милорд Одитор. Утре имаме скок в шест и Асади ще мърмори, ако закъснеем.

Минаха през прохода на следващата сутрин, по разписание. Пилотът Асади докладва, че ехото го няма — интерфейсът бил чист като планинско утро. В бележника на Майлс, под записа „Обел. Ехо. Две стени.”, се появи втори ред, с който делото беше приключено за него завинаги:

Камбаната пее само за онзи, който слуша. Слушахме първи.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с поклон към „Комар”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с благодарност към всички, които докладват грозното.