Студен товар

Приключение на лорд Одитор Майлс Воркосиган

I.

На петдесет години Майлс Воркосиган беше открил, че най-страшният му противник не е Сетаганда, не е Джаксън Хол и дори не е бараярската аристокрация. Беше стълбището на дома Воркосиган — всичките му осемдесет и шест стъпала, преброени лично, по три пъти на ден.

— Използвай асансьора, милорд — каза оръженосецът Роик, без да вдига поглед от сутрешните доклади. Роик вече също имаше сиви коси, което Майлс намираше за лично оскърбление.

— Асансьорът е за старци.

— Да, милорд.

Долу, в трапезарията, Арал Александър го чакаше прав, в поза, която Майлс разпозна мигновено — стойката на осемнадесетгодишен, който е репетирал реч пред огледалото. Синът му беше висок метър и осемдесет и пет. Гените на Екатерин, репликаторът и пълната липса на солтоксин бяха свършили работата, която на Майлс му отне тридесет операции и цял живот инат.

— Татко. Подадох документи за Императорската военна академия. Изпитите са след месец.

Ето го. Майлс седна, бавно, и си наля чай, за да спечели три секунди. На седемнадесет аз паднах от стената на полигона и си счупих двата крака пред очите на комисията. После създадох цяла наемническа флота, само за да докажа, че са сгрешили. Синът му нямаше да падне. Синът му просто щеше да мине.

— Физическият изпит — каза Майлс — е в четвъртък сутрин. Ще дойда да гледам.

— Не е нужно да…

— Ще дойда да гледам — повтори Майлс, и в този момент комуникаторът на китката му иззвъня с онзи специфичен тон, който имаше право да използва само един човек на планетата.

Император Грегор Ворбара беше на петдесет и пет и изглеждаше, както винаги, като човек, който носи цяла империя в джоба на сакото си и джобът вече е протрит.

— Майлс. Извинявай за часа. Имаме кораб.

— Всички имаме кораби, Грегор. Ти имаш най-много.

— Този е изчезнал преди четиридесет и девет години.

Майлс остави чашата.

II.

Корабът се казваше „Зора” — куриер на ИмпСек, клас отпреди две поколения, излетял от орбиталната станция на Бараяр в разгара на претендентството на Вордариан и никога не пристигнал в Комар. Официалната версия: унищожен при скока. Реалната версия, както се оказа: повреден Неклинов двигател, авариен изход в непопулярен страничен ръкав на маршрута и четиридесет и девет години дрейф в мрака, докато комарски проучвателен кораб не засече транспондер, предаващ код, който никой жив диспечер не помнеше.

— Екипаж седем души — докладва Роик, докато скоковият кораб ги носеше към точката. — Според архивите — куриерска мисия с гриф, който и досега не е свален.

— Гриф от времето на Вордариан, който никой не е свалил за петдесет години — Майлс потърка брадичка. — Роик, знаеш ли какво е това?

— Неприятност, милорд?

— Това е археологическа неприятност. Най-лошият вид. Обикновената неприятност стреля по теб. Археологическата чака търпеливо да си сигурен, че всичко е свършило.

„Зора” висеше в мрака като замръзнала риба — корпус, побелял от микрометеоритна ерозия, тъмни илюминатори. Спасителният влекач на комарците вече беше скачен към нея, заедно с един подозрително лъскав кораб на „застрахователния инспектор” от синдиката, придобил правата върху товара. Майлс изслуша инспектора — гладък мъж на име Сер Галвин — цели четири минути, преди да реши, че не му вярва. Не заради думите. Заради ботушите. Магнитни, съвсем нови, но със свеж херметик по ръбовете — ботуши на човек, който вече е ходил по корпуса на „Зора”, преди да пристигне официално.

Вътре беше минус сто и десет и абсолютно тихо. Лъчите на фенерите им минаваха през кристали замръзнал въздух. В кърмовия отсек намериха отговора на въпроса, който Майлс не беше искал да задава: пет тела, подредени с военна прецизност, и две импровизирани криокамери, споени към резервната енергийна линия с отчаяна, гениална небрежност.

— Инженерът е жертвал живота на петима, за да поддържа две камери — каза тихо Майлс. — Или петимата са гласували. Едната камера е угаснала… преди десетилетия, ако съдя по показанията. Другата…

Другата примигваше. Зелено.

Човекът вътре беше на двадесет и две години. Беше на двадесет и две години от четиридесет и девет години насам. Лейтенант Данило Ворлев, куриер на ИмпСек, с чанта, прикована с белезник към китката — вътре, върху лист истинска хартия, защото по онова време никой не вярваше на компрометирани компютри: списък. Имена на графове и офицери, обещали подкрепа на Вордариан, събрани от агент в самия дворец. Имена, половината от които сега красяха паметници, министерски кабинети и една действаща графска резиденция.

— Милорд — каза Роик много спокойно, гледайки през рамото му. — Третото име.

— Виждам го, Роик.

Дядото на човека, който в момента финансираше спасителната операция. Дядото на работодателя на Сер Галвин с новите ботуши.

— Милорд, зарядът! — Роик вече се движеше.

Галвин беше бърз за цивилен. Роик беше по-бърз, отколкото обещаваше едрият му ръст. Сблъсъкът им в нулева гравитация приличаше на битка между мебели, но свърши по единствения възможен начин — Галвин, притиснат към преградата, и малък термичен заряд, откачен от криосистемата с една минута и четиридесет секунди резерв, което по стандартите на Майлс си беше направо отпуска.

После, разбира се, дойде припадъкът. Стресът винаги си искаше своето. Майлс се свести на палубата на влекача, с познатия вкус в устата и с Роик, невъзмутимо прибиращ стимулатора в калъфа.

— Колко пропуснах?

— Нищо, милорд. Изчаках ви, преди да арестувам когото и да било официално. Знам, че мразите да пропускате тази част.

III.

Разпитът на лейтенант Ворлев — след събуждането, лекарите, истерията и трите чаши горещ чай — беше най-тъжното нещо, което Майлс беше правил от години.

— Значи… Вордариан е мъртъв? — попита младежът с петдесетгодишни очи.

— От четиридесет и девет години. Обезглавен. Дълга история, в която, по стечение на обстоятелствата, участва майка ми.

— А регентът? Лорд Воркосиган?

— Почина. С почести. Аз съм синът му. — Пауза. — Списъкът ти, лейтенант, пристигна. Закъсня с половин век, но пристигна. На Бараяр това се брои за навреме.

Одиторското решение Майлс написа същата нощ, лично, без секретар. Старият граф от списъка беше мъртъв от двадесет години; внукът му не беше извършил измяна — само стар, грозен страх от безчестие, превърнал се в един заряд и един провален саботаж, за които щеше да отговаря по съвсем обикновения наказателен кодекс. Списъкът отиде при Грегор, запечатан, с препоръка: истината — в архива, тихо, цялата; отмъщението — никакво. Мъртвите предатели не можеха да бъдат наказани, а живите им внуци не биваше да наследяват вина, както Майлс не беше наследил нито ръста, нито греховете на своята епоха.

„Времето — написа той в заключението — е единственият противник, който не може да бъде обходен по фланга. Но понякога може да бъде надживян.”

На лейтенант Ворлев Империята дължеше четиридесет и девет години неизплатена заплата с лихвите. Майлс лично се погрижи сметката да бъде уважена, до последната марка, и се наслади на изражението на счетоводния отдел на ИмпСек повече, отколкото беше прилично за човек с верига на Одитор.

IV.

В четвъртък сутринта Майлс стоеше до Екатерин на ръба на полигона на Академията и гледаше как синът му взема стената — онази стена — с два разкрача и едно изтегляне, без дори да се задъха.

— Не падна — отбеляза Екатерин, и пръстите ѝ намериха неговите.

— Не — съгласи се Майлс. — Разочароващо ефективно поколение. На мен ми трябваха две счупени кости, пет хиляди наемници и открадната флота, за да вляза в служба на Империята. На него ще му стигне един подпис.

— Съжаляваш ли?

Майлс се замисли. Някъде над Комар един двадесет и две годишен лейтенант учеше петдесет години история на ускорен курс и се оплакваше, че униформите вече нямат прилични яки. Някъде в архива на Грегор един списък спеше своя заслужен сън. А тук синът му вече тичаше към следващото препятствие, без да поглежда назад — защото нямаше нужда.

— Не — каза лорд Одитор Майлс Воркосиган. — Просто следващия път ще взема асансьора.

Оригинален разказ по мотиви от Вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд. Написан с обич към канона и с извинения към граф Воркосиган за стълбището.