Четиринадесет

Приключение в Дендарийските планини — за Селиг и Симон Воркосиган

I. Екскурзията

Лятната екскурзия на окръжните училища беше традиция на трийсет години: три дни през превала Средни камък, четиринадесет деца от Хасадар и планинските села, една водачка и едно правило, изсечено от опита като пътека в скала — в планината всички са равни пред времето.

Затова в списъка на групата пишеше просто „С. Воркосиган, 14 г.” и „С. Воркосиган, 12 г.”, без титли, без бележки под линия, и затова оръженосецът Витор, комуто се полагаше да следва графските деца навсякъде, беше отпратен — след преговори, водени от майка им с меката неумолимост на човек, проектирал градини върху скали — да чака с летателя при базовия лагер от другата страна на превала. „Три дни като всички деца”, беше казала Екатерин. „Това също е наследство, Витор. Може би най-рядкото в каталога ни.”

Селиг Воркосиган, четиринадесетгодишен, вървеше в средата на колоната с аптечката на групата в раницата — значката му по първа помощ беше единствената, за която полагаше истински усилия — и с търпението на момче, което от малко предпочита да слуша. Сестра му Симон, дванадесетгодишна, вървеше най-отзад, по собствен избор, с изтъркана сива барета на главата — онази, от куфара на баба Нейсмит, извоювана преди две години в преговори, останали в семейните хроники — и броеше. Симон винаги броеше: крачки, завои, облаци, хора. „Дванадесет, и ние двамата — четиринадесет деца. И водачката петнадесет”, отбеляза тя на първата почивка, без никой да я е питал. „Четиринадесет”, потвърди водачката Мила Карал, шестдесетгодишна, с лице като кората на планински бор, и за пръв път погледна дребното момиче с баретата две секунди по-дълго от нужното.

Групата беше пъстра, каквито са планинските групи: Мара Чурик от Силви Вейл, петнадесетгодишна, внучка на учителката, изкачила превала повече пъти, отколкото беше ходила на кино; Владо от Хасадар, петнадесетгодишен и половин глава по-висок от всички, който още на втория час обяви, че „планината е лесна работа”; Пейко от долните села, тих и жилав; малката Дона, дванадесетгодишна, за пръв път над горската граница, със светнали очи. И планината ги прие, както приема всички: с два дни синьо небе, боровинки по склоновете и една прогноза, обещаваща дъжд чак за третата вечер.

Планинските прогнози, каза после Мила Карал пред комисията, са като столичните обещания: верни по същество и грешни по време.

Бурята дойде на третия ден по обед, шест часа преди срока си, отгоре, откъм превала — не приближи, а се стовари: небето от синьо стана зелено-черно за двадесет минути, температурата падна като камък и дъждът удари хоризонтално, топъл отначало, после леден. Мила Карал обърна колоната назад към заслона на два часа път — по пътеката, която пресичаше сипея над придошлия поток.

Сипеят не ги дочака.

II. Свлачището

Звукът дойде преди движението — дълбоко, влажно изхрущяване някъде горе в мъглата, като кост в юмрук на великан — и Мила Карал, която беше чувала този звук два пъти в живота си и двата пъти беше оцеляла, изкрещя единствената команда, за която имаше време:

— Към скалата! Всички към скалата, бегом!

После склонът тръгна.

Свлачището мина през пътеката на четиридесет метра ширина — кал, камък и изтръгнати клекове, слизащи към потока с грохот, който изяде всички писъци, — и когато спря, а дъждът продължи да вали върху новата, димяща от пръст рана в планината, сметката беше следната: дванадесет деца, затиснати към скалния венец, живи, кални, оглушали. Пейко — изхвърлен от ръба на потока с ръка, счупена на две места, при опита на водачката да го издърпа. Дона — с разсечена вежда и с очи, които гледаха през хората. И самата Мила Карал — успяла да метне момчето към скалата, но не и себе си: затисната до кръста между два камъка, в съзнание, с крак, за който не позволи на никого да гадае, и с лице с цвят на мокра хартия.

А раницата на водачката — с комуникатора, сигналния маяк, половината храна и картите — я нямаше. Беше заминала с онези четиридесет метра склон, надолу, в кипящия поток, невъзвратимо, като всички неща, които планината решава да си прибере.

Първите три минути бяха хаос — истински, грозен, детски: плач, викове, Владо, който крещеше „трябва да се връщаме, трябва да се връщаме” на пътека, която вече не съществуваше, две от по-малките деца, вкопчени едно в друго до скалата. Пътят назад беше изтрит. Пътят напред се губеше в мъгла и порой. Възрастният, който трябваше да знае какво се прави, лежеше затиснат под камък и дишаше на пресекулки.

И тогава, в средата на хаоса, едно дребно дванадесетгодишно момиче със сива барета, залепнала от дъжда за главата му, застана на най-високия камък, който намери, и не изкрещя, а попита — ясно, силно и толкова делово, че въпросът разсече паниката като нож:

— Кой е ранен? Вдигнете ръка. Броя.

III. Командването

По-късно, пред комисията и пред родителите, децата разказваха този момент различно, но всички помнеха едно и също усещане: че въпросът им даде какво да правят. Паниката е бездна без дъно; въпросът беше стъпало.

— Пейко — ръката. Дона — главата. Госпожа Карал — кракът. Други? — Симон изчака, оглеждайки вдигнатите и невдигнатите ръце. — Добре. Дванадесет здрави, двама ранени — четиринадесет деца. И водачката. Селиг! Аптечката у теб ли е?

— У мен. — Брат ѝ вече си пробиваше път през калта.

— Пейко и Дона са твои. Мара! — Симон намери с поглед планинското момиче. — Ти знаеш тази планина. Ела при госпожа Карал, тя ще ти казва, ти ще решаваш с нея. Владо! — Високото момче се обърна, с очи, в които паниката още се блъскаше в срама. — Ти си най-силният тук. Трябват ни двата дълги пръта от онези изтръгнати клекове — за носилка и за подпора на камъка. Вземи си двама помощници. Всички останали — по двойки! Всеки хваща един човек за ръка и не го пуска. Който трепери — движи се: събирайте сухи клони изпод венеца, там дъждът не стига. Броим се на всеки завой. Ние сме четиринадесет. Ще останем четиринадесет.

— Кой те е поставил теб… — започна Владо, по инерцията на страха.

— Никой — каза Симон Воркосиган. — Аз просто броя най-добре от всички тук. Когато преброиш по-добре — командвай ти. Дотогава: два пръта, Владо. Моля те.

„Моля те”-то свърши повече работа от всичко останало — това Владо го призна после сам, пред всички, което му прави чест. А Мила Карал, затисната между камъните, с крак, който вече не усещаше, и с опит от четиридесет години планина, гледа дребното момиче с баретата още десет секунди и после направи единственото, което един добър командир прави, когато е извън строя: предаде командването на глас, официално, за да го чуят всички.

— Слушайте момичето — каза тя, високо колкото можеше. — То брои правилно.

Следващият час свърши работата, която спасява животи: работата преди геройствата. Селиг шинира ръката на Пейко с летва от клек и половин ролка бинт, говорейки му тихо и непрекъснато — за глупави неща, за боровинки, за това как на Бета Колония гипсът бил прозрачен — докато момчето спря да трепери. Дона получи превръзка, топла дреха от общия запас и задача: да държи резервния фенер и да брои на глас всяко преброяване, „защото ти имаш най-ясния глас, а броенето е най-важната работа тук”. (Очите ѝ се върнаха при хората някъде на третото преброяване.) Владо и помощниците му подпряха камъка над водачката с прътите — не за да го вдигнат, това беше невъзможно, а за да не мърда, — и когато Мара и Симон коленичиха до Мила Карал за военния съвет, старата водачка беше преценила вече всичко.

— Кракът е счупен и затиснат, но камъкът не ме мачка — държи ме. Ще живея часове, може и ден. Но вие нямате ден. — Тя посочи с брадичка нагоре, където мъглата вреше. — Това е челото на фронта, деца. Идва нощ, идва студ, а тук, на голия сипей, студът убива по-сигурно от свлачище. Трябва ви покрив и огън. Мара — казвай.

— Заслонът на пастирите е натам, зад свлачището — няма как да минем. — Мара Чурик чертаеше с пръст по мокрия камък, бързо и сигурно. — Остава превалът. Час и половина нагоре, после надолу е Силви Вейл. Моето село. Училището има радио, лечителка, всичко. Но с носилка, в това време… четири часа. Може пет.

— Пет часа — повтори Симон. Погледна Мила Карал. — Носим ви.

— Оставяте ме — каза водачката равно. — Четиринадесет деца се движат два пъти по-бързо от четиринадесет деца с носилка. Аз съм под подпрян камък, в дъждобран, жива. Ще ме приберете утре с хора и лебедка. Това е правилната сметка, момиче, и ти го знаеш.

Симон Воркосиган, дванадесетгодишна, мълча три секунди — и в тези три секунди, каза после Мара, изобщо не изглеждаше на дванадесет.

— Сметката е правилна — каза тя. — Затова не я приемам. В нашето семейство има едно правило за такива сметки, госпожо Карал: желязото се брои в марки, хората — в хора. Ако ви оставим и фронтът смъкне още един език кал… Не. Тръгваме четиринадесет. Пристигаме четиринадесет. Владо — носилката. Камъка не го пипаме — прътите остават подпори до последно: тя каза, че я държи, а не я мачка, значи има процеп, а под процепа е прясната кал на свлачището. Ще изкопаем нея изпод него, не него изпод нея. Ще е бавно. Ще е тежко. Ще се редуваме на всеки двеста крачки — аз броя крачките.

— Кой те научи на това правило? — попита Мила Карал тихо.

— Никой не ме е учил. — Момичето наместваше баретата, вече станала на мокра гъба. — На вечеря у нас просто се говори така.

Измъкването отне четиридесет минути и мина без нито едно докосване до камъка. Подпорите на Владо държаха; под затиснатия крак свлачището беше оставило собствения си материал — прясна, рохкава смес от кал и чакъл — и децата я изгребваха на смени, с ръце, с канчета и с лопатката от аварийния комплект, сантиметър по сантиметър, докато Селиг шинира крака още в процепа, преди първото помръдване. Когато водачката най-сетне излезе — бледа, вкочанена и ругаеща с четиридесетгодишна вещина, — тя огледа дупката, камъка и подпорите и каза само: „Записвам и това. С похвала.”

IV. Превалът

Изкачването към превала Средни камък влезе в устната история на окръжните училища с името „петте часа” и се разказва оттогава на всяка лятна екскурзия, край всеки огън, с подробности, които растат с годините. Истината нямаше нужда да расте.

Вървяха в порядък, който Симон подреди и не промени до края: Мара начело, четяща склона; след нея по двойки — всяка двойка отговорна една за друга с хващане за ръка при всеки труден участък; носилката в средата, на шест носача, сменящи се по на двеста крачки, броени на глас от Дона („сто и осемдесет… сто и деветдесет… смяна!“); Селиг до ранените, неуморно бъбрещ глупости с точно премерена доза; Симон последна, откъдето се вижда цялата колона, с преброяване на всеки завой. Четиринадесет. Четиринадесет. Четиринадесет.

Потокът под превала ги изпита истински: придошъл, кафяв, изял мостчето до две голи греди. Владо мина пръв с въжето от аварийния комплект, върза го на отсрещната скала и застана до гредите в ледената вода до колене, подавайки рамо на всяко дете — четиридесет минути, при неспирен дъжд, докато ръцете му станаха сини; и когато най-малкото момче се подхлъзна и увисна на въжето с писък, Владо го хвана за яката с една ръка и го качи на брега, а после стоя още десет минути за останалите, и никой никога повече не чу от него изречението „планината е лесна работа”. Носилката мина последна, на осем ръце, с Мила Карал, стиснала зъби до бяло и ненадала нито звук — чак на брега каза само: „В моята група не е имало такова преминаване от трийсет години. Записвам го.”

На превала ги удари най-лошото — вятърът. Дъждът тук летеше успоредно на земята и режеше през мокрите дрехи до костите, и точно на превала, в рева и сивотата, малката Дона спря да брои, седна на един камък и каза с тънък, съвсем спокоен глас, че повече не може и че иска да си остане тук.

Симон клекна пред нея, така че очите им да са на едно ниво.

— Знаеш ли какво нося на главата си? — попита тя. — Тази барета е на баба ми. Баба ми е командвала кораби. Веднъж, разправят, седяла в един килер, вързана, при лоши хора, и било сигурно, че всичко свършва. Знаеш ли какво правела? Броила. Стъпките на пазача. Осемнадесет натам, осемнадесет обратно. Броенето държи човека цял, Дона, затова те помолих ти да броиш — не защото гласът ти е ясен, а защото си най-смелата от нас и другите го чуват в гласа ти. — Тя свали подгизналата барета и я нахлупи на главата на момиченцето, над превръзката. — Дръж ми я до селото. Барета като тази не бива да стои на човек, който е седнал. Хайде. От тук надолу е.

(Баретата, отбеляза после Селиг в писмото до брат си Арал Александър, не беше на баба им, а на баща им, и историята с килера беше от съвсем друг човек и съвсем друг килер, но Симон разказваше семейните легенди „по военновременна редакция” — и никой в семейството, включително бащата, не намери какво да възрази на резултата.)

Дона стана. Преброяването на следващия завой мина с най-ясния глас за целия ден: „Четиринадесет!”

Надолу тръгна по-леко и по-опасно — мокър камък, умора, здрач, — и последните два часа Мара ги води по памет и по миризма на дим, защото мъглата изяде всичко останало. В шест и четиридесет вечерта, когато първите покриви на Силви Вейл изплуваха от сивото и кучетата на селото ги надушиха и заляха склона с лай, колоната спря за последното преброяване, което Симон направи лично, на глас, с ръка на рамото на всеки поред.

— Четиринадесет — каза тя на четиринадесетия. Гласът ѝ се прекърши точно на последната сричка, за пръв път от свлачището, и никой не се направи, че не е чул, и никой никога не ѝ го напомни.

V. Училището

Силви Вейл ги прие, както планинските села приемат бедствия: без въпроси преди работата и без мълчание след нея.

Училището — дълга светла сграда с дърворезба над входа и с име, изписано просто „РАЙНА” — се превърна за половин час в лазарет, трапезария и щаб: лечителката на селото пое крака на Мила Карал още на прага („счупен на две места, изкълчен и жив — камъкът ви е бил приятел, госпожо”), ръката на Пейко влезе в шина като хората, тринадесет деца бяха подсушени, натъпкани с чорба и завити по постелки между чиновете, а училищното радио — старо, мощно, поддържано като олтар — изпрати в долината съобщението, което половин окръг чакаше от следобед: групата е намерена, всички са живи.

Оръженосецът Витор пристигна пеша в девет вечерта, преполовил обиколния маршрут през западното рамо за време, което после никой не пожела да проверява, защото беше физиологически съмнително — мокър до кости, с раница аварийно оборудване и с лице на човек, който е остарял с десет години за десет часа. Завари повереничката си заспала седешком до стената, с дежурния списък в скута — водни смени, огневи смени, ред за сушене на обувките, — а повереника си буден до постелките на ранените, защото „Пейко се буди от болка на всеки час и някой трябва да му разправя за прозрачния гипс”. Витор постоя на прага на класната стая цяла минута. После излезе навън в дъжда, съобщи по комуникатора в дома Воркосиган пълния доклад с равен глас — и чак след края на връзката си позволи да седне на стъпалата на училище „Райна” и да не е равен.

Директорката на училището — жена на петдесет и няколко, с побеляла коса и с очи, които бяха погребали много и опазили повече — обиколи преди полунощ спящото си стопанство, зави две изритани одеяла, остави до Селиг термос, а до Симон, внимателно, за да не я събуди, сложи възглавница между рамото и стената. После застана до прозореца, до внучката си Мара, и двете дълго гледаха дъжда.

— Ти ги преведе — каза Хара Чурик.

— Аз знаех пътя — каза Мара. — Тя знаеше реда. Бабо, тя е на дванадесет. Броеше ни на всеки завой. Четиринадесет пъти по четиринадесет. Знаеш ли какво каза на потока, когато Владо предложи първо да минат здравите? „Тук няма здрави и ранени. Тук има една група.” — Момичето помълча. — От кое семейство е, знаеш ли?

Хара Чурик гледаше през дъжда натам, където беше гробището на селото, и малкият камък, и трийсет и шестте години.

— Знам — каза тя. — По реда ѝ познах, преди да видя списъка. Това семейство брои хората един по един, Мара. Открай време. Веднъж преброи и една, която всички други бяха отписали.

VI. Бащата

Летателят на графа кацна на училищната поляна в пет и десет сутринта, в първата пролука на бурята, и от него слязоха двама души, които не тичаха само защото се държаха един друг за това.

Майлс Воркосиган влезе в училище „Райна” на петдесет и шест години така, както беше влязъл в тази долина на двадесет: тихо. Спря на прага на класната стая — там, където спираха всички онази нощ — и гледа дълго: тринадесет деца, спящи между чиновете под чужди одеяла; счупена ръка в прясна шина; собственият му син, заспал седешком до ранените, с ръка върху рамото на чуждо момче; и собствената му дъщеря до стената, с дежурен списък в скута и с полепнала от съня коса, върху която нямаше барета, защото баретата беше на друга глава, при превръзката на едно момиченце, което я стискаше насън с две ръце.

Екатерин мина покрай него — тя умееше да минава през прагове, на които той засядаше — и коленичи до децата си, без да ги буди, само с ръка, лека като листо, на всяко чело поред: жива проверка, майчиното преброяване, най-старото от всички.

А Майлс намери в учителската стая Хара Чурик, будна над чай, и двамата стари познати се гледаха известно време през трийсет и шест години.

— Милорд — каза Хара.

— Хара. — Той седна срещу нея, дребен, побелял, внезапно без нито една титла по себе си. — Казаха ми по пътя. Цялото. Свлачището, потокът, превалът, носилката. Дванадесетгодишна. — Гласът му направи нещо, което рядко си позволяваше. — Аз я уча да брои на вечеря, Хара. На вечеря. С хляб и с истории. И после планината взема дванадесет чужди деца и моите две, и къса пътя, и гледа какво са научили.

— Научили са, милорд — каза Хара Чурик. — Аз четиридесет години гледам какво носят децата от домовете си. Твоите носеха ред и броене. Моята Мара — пътя. Владо от Хасадар — гръб. Малката Дона — глас. Планината само ги подреди в едно. — Тя отпи от чая. — А подслонът им го даде Райна. Помисли за това, милорд, като ти дойде редът да не спиш: ти дойде тук преди трийсет и шест години заради едно дете, което никой не беше преброил. Селото построи училище на нейното име. И снощи в него спаха четиринадесет, преброени четиринадесет пъти. Сметката на този свят понякога излиза, милорд. Бавно. През поколение. Но излиза.

Майлс Воркосиган, имперски одитор, граф, човек с речник за всяка зала в три империи, не намери какво да каже и не се опита. Само кимна — бавно, ниско, почти поклон — на учителката, на училището и на малкия камък отвън в дъжда.

На сутринта, преди линейката и цялата суматоха по прибирането, той намери дъщеря си на верандата — будна първа, по навик, който щеше да ѝ остане за цял живот — и седна до нея на стъпалата, без встъпление, както сядаше при важните разговори.

— Докладвай — каза той просто.

И Симон му докладва: подред, ясно, с числа — свлачището, разпределението, отказът да оставят водачката, потокът, превалът, баретата (тук леко съкрати), броенията. Майлс слушаше, без да прекъсва, с лице на човек, който е приемал хиляда доклада и знае, че този влиза в първата десетица.

— Колко пъти преброи? — попита накрая.

— Четиринадесет завоя по четиринадесет деца. И веднъж финално. — Тя вдигна очи. — Татко. Страх ме беше през цялото време. През цялото. Това… разваля ли го?

— Това го прави истинско — каза баща ѝ. — Слушай ме сега, защото ще ти кажа цялата тайна на занаята, а тя е една: командването не е да не те е страх и не е да викаш най-силно. Командването е да продължиш да броиш хората, когато те е страх. Ти брои. Четиринадесет тръгнаха, четиринадесет пристигнаха. — Той помълча и добави, по-тихо: — Аз имам една сметка от тази долина, отпреди много години, при която числата не излязоха. Твоите излязоха. Не знаеш колко много е това, Симон. Един ден ще ти разкажа и ще знаеш.

VII. Броенето

Развръзката отне ден: линейка от Хасадар прибра Мила Карал от Силви Вейл, жива и ругаеща („четиридесет години планина и да ме носят надолу като чеиз”), Пейко замина за Хасадар с ръка в истински гипс (непрозрачен, за негово разочарование), а четиринадесетте бяха върнати на четиринадесет чифта родители, при сцени, за които не се пишат доклади.

Последствията се наредиха от само себе си, както се нареждат след добре свършена работа. Окръгът прие нов правилник за екскурзиите — два комуникатора в две раници, никога в една. Владо от Хасадар кандидатства наесен за младежкия спасителен отряд и беше приет с препоръка, подписана от М. Карал с формулировката „изпитан на поток”. Дона върна баретата с писмо от три реда и с почерк, ясен като гласа ѝ. А в училище „Райна” в Силви Вейл, на стената до вратата, се появи малка дърворезба — четиринадесет фигурки в колона, една носилка и едно момиче с барета най-отзад — с надпис отдолу, изрязан от ръката на дядото на Мара: „Броим се. Всички.”

В дома Воркосиган равносметката мина по семейния обичай: тихо, на вечеря, без герои на трапезата. Чак след десерта Майлс остави до чинията на дъщеря си пакет — и Симон разопакова бележник. Хартиен, подвързан, нов, с празни страници и с една-единствена изписана: първата, с бащиния ситен почерк.

На Симон. В нашето семейство бележниците са наследствено заболяване, а ти вече показа симптомите: броиш хора и не ги изпускаш. Записвай. Един ден твоят бележник ще потрябва някому повече, отколкото можеш да си представиш днес — така стана с всичките ни бележници досега. П.П. Баретата е твоя. Официално. Собственикът ѝ би одобрил редакцията на историята с килера: той самият никога не остави фактите да развалят правилен разказ — нито правилен строй.

Симон прочете страницата два пъти, затвори бележника и го прибра там, където държеше важните неща. После, понеже беше на дванадесет и половина и понеже беше от това семейство, взе молив, отвори на втора страница и започна да записва, отгоре, с равни букви, първото, което един бележник на Воркосиган трябва да съдържа.

Списък. Четиринадесет имена. Преброени.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с дълбок поклон към „Планините на скръбта”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с уважение към всички, които продължават да броят хората, когато ги е страх.