Бетанска ваканция

Приключение на две семейства и един стар куфар

I. Митницата

Империята Бараяр беше преживяла войни, претендентства и сетагандийска окупация, но нищо в историята ѝ не я беше подготвило за бетанската митница.

— Оръжия? — попита любезният чиновник с тюркоазена коса. — Церемониални — каза оръженосецът Роик с достойнството на човек, знаещ, че губи. — По устав на дома Воркосиган придружавам… — Разбира се. Ето ви разписка за двата игломета, парализатора, церемониалния нож и — чиновникът надникна в тавата — ножичката за нокти с острие над регламента. Ще си ги получите на излитане. Добре дошли на Бета, гражданино! Психохигиенната ви декларация е одобрена, между другото — рядко виждаме толкова ниски показатели на потисната агресия у бараярска охрана. Терапевтът ви е бил добър. — Нямам терапевт — каза Роик мрачно. — Значи природна дарба! — грейна чиновникът. — Следващият!

Следващият беше лорд Иван Ксав Ворпатрил, консул в отпуск, който мина безупречно — до момента, в който на съседното гише съпругата му не декларира с най-невинния си глас „предишен трудов стаж на планетата”, а чиновничката не просия: „О, вие сте работили в Кълбото на неземните наслади! Коя трупа?” Останалата част от семейната колона — четири деца Воркосиган на възраст от десет до седемнадесет, една двадесет и две годишна Хелен Наталия с изражение на антрополог в разгара на теренна работа, Алис и Падма Ворпатрил, лейди Екатерин и един имперски Одитор в цивилни дрехи — измина последните метри на митницата под звуците на Иван, обясняващ на децата с равен глас, че Кълбото е „културна институция, за която ще говорим, когато навършите тридесет”.

Официалната причина за пътуването беше проста и се казваше Корделия. Вицекралицата, окончателно (четвърти път) пенсионирана и заета до гуша с внуци на Сергияр, беше връчила на сина си при последната им среща стар механичен ключ и още по-стара молба: „Складова единица хиляда седемстотин двадесет и три, дълбок склад «Аркадия», купол Силика. Наемът е предплатен от майка ми за сто години напред — бетанка беше, планираше. Вътре е целият ѝ живот, Майлс, а аз вече няма да стигна дотам. Иди, разчисти, запази каквото си струва. И заведи децата — крайно време е да видят половината си планета.”

Неофициалната причина си я знаеше всеки поотделно. Екатерин искаше да види прочутите терасовидни градини на купол Кварц. Хелен пишеше дипломна работа за бетанската изборна система и възнамеряваше да разпитва непознати на улицата. Лизи, на седемнадесет, беше подала — тайно, както смяташе тя, и с знанието на цялото семейство, както беше в действителност — документи за лятната програма на Бетанската астрономическа служба. Тори, на петнадесет, искаше плажовете. Селиг и Симон, на дванадесет и десет, искаха магазините за играчки, за които братовчедът Падма им беше разказвал легенди. Иван искаше две седмици, в които никой да не му благодари официално за нищо. А Тедж…

— Тедж — попита Иван на ескалатора към хотела, гледайки жена си с внезапно подозрение, — защо митничарката ти взе автограф?

— Стара слава, любов моя — каза Тедж ведро. — Казах ти, че тази планета ми дължи заплата за три месеца. Смятам да си я взема в спомени.

II. Купол Силика

Първите четири дни минаха, както минават семейните ваканции: по разписание, което се разпадаше до обяд.

Екатерин изчезваше в градините на Кварц по цели сутрини и се връщаше със скици и с блеснал поглед. Хелен интервюира двама квартални координатори, един професионален избирателен консултант и — по недоразумение, което тя отказа да обясни — една улична трупа мимове. Тори откри плажовете под изкуственото слънце на купола и обяви Бета за най-великата планета в историята на терраформирането. Селиг и Симон, ескортирани от Падма и от неизчерпаемото търпение на Роик, купиха: комплект „квантови” уоки-токита с криптиране („истинско, чичо Роик, пише го на кутията!“), дрон с камера, който Падма веднага започна да префасонира, и — след четиридесетминутни преговори, водени от Симон с талант, наследен по права линия от дядо ѝ — препариран пясъчен скорпион в стъклен куб.

Иван се излежаваше край хотелския басейн с шапка на лицето и с чувството, че вселената най-сетне е проумяла предназначението му, и дори инцидентът с обецата не разклати блаженството му за дълго. (Той си беше купил сувенирна бетанска обеца от улична сергия и я носи цял ден, преди Тедж, давейки се от смях, да му преведе кода: „свободен, с предпочитание към опитни партньори, групови запитвания — добре дошли”. Три бетанки и един хермафродит бяха оставили на Иван визитки. Иван ги пазеше като бойни отличия и отказваше да ги предаде на съпругата си.)

А Майлс вървеше по улиците на родната планета на майка си — гражданин по рождение, с бетански идентификационен номер, издаден преди половин век — и усещаше странното двойно виждане на човек, комуто всичко тук е едновременно чуждо и вписано в кръвта. Тук беше идвал на седемнадесет, с дядовия си бодигард и с щура идея, от която се роди цяла наемническа флота. Тук, някъде из тези нива, беше живяла баба Нейсмит — суха, желязна, любвеобилна старица, която сипваше на слабия си бараярски внук двойни порции и мнения.

На петия ден отидоха в склада.

III. Трезор 1723

Дълбок склад „Аркадия” се оказа точно това, което обещаваше името: осем подземни нива климатизирани коридори под индустриалния сектор на Силика, хиляди еднакви врати и тишина на архив. Единица 1723 беше в дъното на шесто ниво — двойна клетка, плътно наредена с кутии, надписани с почерка на жена, която е вярвала в реда повече, отколкото в декларациите за него.

Разчистването се превърна в археология. „Кухня — сериозна.” „Кухня — несериозна.” „Дрехи, които Корделия отказа да вземе (права беше).” „Съседски спорове 2978–2989, документация.” Кутия с надпис „Проучвателна служба — Марк І” разкри младежките униформи на баба Нейсмит — да, и тя беше летяла в Проучвателната, преди дъщеря ѝ; династията беше по-стара, отколкото децата подозираха. Екатерин сортираше с нежността на човек, подреждащ чужд живот; Хелен катал огизираше на глас; Тори мереше шапки.

Кутията откри Селиг — най-обикновена, средна по размер, без надпис, залепена с индустриална лента и прибрана зад всичко останало, до самата стена. Вътре, под пласт защитно фолио, лежаха: сива барета; сгънат комплект униформа в сиво и бяло, с адмиралски нашивки и с емблема — стилизирано хищно птиче; папка изрезки от новинарски разпечатки на три езика; и холокуб, който Селиг, разбира се, включи, преди някой да успее да каже каквото и да било.

Над кутията разцъфна запис от новинарска емисия отпреди тридесет години. Диктор със загрижено лице говореше за криза при Хегенския възел, за спряна сетагандийска инвазия, за наемническа флота, обърнала хода на войната — а на кадъра зад него, на мостик на боен кораб, стоеше дребен мъж в сива униформа, с лице, което шест деца в складовата клетка познаваха по-добре от собствените си: само че по-младо, по-слабо и увенчано с усмивка, каквато никое от тях не беше виждало на него — усмивка на човек, комуто току-що са казали, че нещо е невъзможно.

„…командващият Дендарийската свободна наемническа флота, известен само като адмирал Майлс Нейсмит, произход неизвестен, гражданство — предполагаемо бетанско…”

В склада стана много, много тихо. Шест чифта детски очи — и два възрастни, Иван гледаше в тавана с изражението на човек, който от тридесет години чака този момент и е донесъл, метафорично, пуканки — се обърнаха към дребния мъж в цивилни дрехи до количката с кутии.

— Татко — каза Лизи с глас на следовател, предявяващ веществено доказателство, — това си ти.

— Формално — каза лорд Одитор Майлс Воркосиган след пауза, в която видимо прецени и отхвърли четири версии за измъкване, — това е класифицирана информация с четиридесетгодишен гриф. Неформално… — той погледна жена си. Екатерин, която знаеше всичко от четвърт век, се усмихваше с усмивката на човек, комуто предстои най-доброто представление на ваканцията. — Неформално: да. Бабината ви Корделия е бетанка, аз имам бетанско гражданство по рождение, а адмирал Нейсмит беше… второто ми работно място. Прикритие на ИмпСек. Дълга история.

— Колко дълга? — попита Тори.

— Десет години и три войни — каза Иван услужливо. — Разкажи им за Дагула, братовчеде. Не? А за Ярос? А за онзи път, когато умря?

— Умрял си?! — казаха четири деца в хор.

— Временно — каза Майлс с достойнство. — И тъкмо това щях да…

Точно тогава по всички коридори на дълбок склад „Аркадия” зазвуча сирена, меко бетанско контраалто обяви: „Внимание. Повърхностна пясъчна буря клас четири. Съгласно протокола комплексът се херметизира. Разчетно време на изолация: единадесет часа. Запазете спокойствие и се насладете на престоя” — и всички врати към повърхността се заключиха.

IV. Затварянето

Първите двадесет минути от изолацията минаха весело: бетанските протоколи бяха отработени, по коридорите светнаха упътвания към чакалня с автомати за храна, а Селиг обяви, че това е най-хубавата ваканция в живота му. После Падма, който беше пуснал дрона си да полети из коридорите „да картографира” (Роик официално не видя нищо), се върна тичешком с плочката за управление в ръка и с много пораснало лице.

— Чичо Майлс. На четвърто ниво има хора, които режат врати.

Записът беше кратък и недвусмислен: шестима души в работни комбинезони на склада, но с движения, каквито складов персонал не тренира, методично отваряха с плазмен резач клетка след клетка в галерията с колекционерски трезори, изнасяйки плоски контейнери към товарния лифт. Седми, при лифта, с парализатор на кръста, отмяташе списък. Униформеният охранител на нивото лежеше до будката си, вързан и в безсъзнание.

— Бурята — каза Майлс тихо. Умът му вече беше превключил с онова безшумно, цялостно превъртане, което Екатерин наричаше „смяна на предавката”, а старите дендарийци навремето — с други думи. — Единадесет часа гарантирана изолация: никой не влиза, никой не излиза, връзката с повърхността — деградирала до аварийни канали, персоналът — минимален и неутрализиран. Не обират склада въпреки бурята. Обират го по разписание на бурята. Чакали са я. — Той огледа своите: жена, седем деца от десет до двадесет и две, един братовчед по бански под халата, една джаксънска снаха и един обезоръжен до ножичка за нокти оръженосец. — Дами и господа, лошата новина: заключени сме в един комплекс с организирана група, която не очаква свидетели. Добрата новина…

— Има ли добра? — попита Иван с копнеж.

— Добрата новина е, че и те са заключени в един комплекс. С нас.

V. Кампанията

Щабът се разположи в клетка 1723, между кутиите „кухня — сериозна” и живота на баба Нейсмит, и Майлс раздаде задачите с икономичността на човек, правил това под обстрел.

Разузнаване: дронът на Падма, с камера, замазана с чорап „за да не отблясва” (принос на Симон), пое галериите. Свръзка: „квантовите” уоки-токита на Селиг — които, за всеобщо изумление, наистина имаха прилично криптиране; „пише го на кутията” влезе в семейния фолклор още там. Картография: Екатерин, с евакуационните планове от стените и с окото на проектант, за четиридесет минути изчерта комплекса и намери онова, което инженерите наричат сервизни галерии, а майките — „оттам не се минава, освен ако не се налага”. Анализ: Тедж, гледала записа три пъти, каза кратко:

— Списъкът при лифта е на изкупчик. Отмятат по поръчка — това е кражба по каталог, значи има краен купувач и посредник, а жаргонът на онзи с парализатора… — тя изимитира две беззвучни срички по устните му от записа — …е джаксънски. Дом Сарло или някой от сателитите му. Изнасят бетански антики от епохата на основаването — на черния пазар вървят по цената на малка яхта парчето.

— А значи стрелят със зашеметители и бягат от шум — довърши Майлс. — Крадци, не войници. Планът е прост: не ги побеждаваме. Задържаме ги. Бурята им е съюзник единадесет часа; направим ли така, че да закъснеят с товаренето, самата Бета ще ги прибере на изхода. Нужни са ни три неща: време, шум в правилния момент и връзка с повърхността. Времето ще им го откраднем — Екатерин, твоите сервизни галерии стигат ли до товарния лифт? Чудесно: лифтът ще получи техническа неизправност. Шумът е за накрая. А връзката… — Той погледна плана. — Аварийният буреви маяк на комплекса е в техническото ниво, над вентилационния възел. Активира се ръчно. Тунелът дотам е седемдесет метра и е… тесен.

Настъпи мълчание. Всички погледи, по силата на някаква жестока семейна телепатия, се събраха върху Иван — единственият с рамене, достатъчно тесни за сервизен лаз, и с биография, съдържаща една бетонобъркачка, за която в семейството не се говореше на глас.

— Мразя ви всичките — каза лорд Иван Ксав Ворпатрил. — Дай маяка.

Пропълзя седемдесетте метра за двадесет и една минути, със стиснати зъби и със слушалка в ухото, по която Тедж през цялото време му говореше — тихо, равно, без нито една излишна дума, както се говори на човек, който брои сантиметри в тъмното и помни какво е капак над главата. Когато маякът светна в зелено и на повърхността, през воя на бурята, автоматичният сигнал „проникване с насилие, дълбок склад «Аркадия»” стигна до Бетанска обществена безопасност, Иван остана още минута неподвижен в тесния тунел, диша, и после каза в слушалката само:

— Кажи на Майлс, че този път пуканките са от мен.

Лифтът се повреди в същия момент — Роик и Хелен, по сервизната галерия, извадиха главния предпазител с домакинска елегантност — и по коридорите на четвърто ниво за пръв път прозвуча тревога не на охраната, а на крадците.

VI. Нейсмит

Планът работеше безупречно точно единадесет минути — докато групата на изкупчика, търсейки причината за повредата, не се натъкна в сервизната галерия на Роик и Хелен и не ги подкара пред себе си към централната зала на нивото: двама заложници, един много ядосан джаксънски посредник и внезапно рухнало разписание.

— Който е пипал лифта, да излезе! — гласът на изкупчика кънтеше по коридорите през усилвателя на охранителната будка. — Бурята свършва след седем часа, стоката тръгва с нас така или иначе! Излезте, никой няма да пострада — броя до…

Дотам стигна, защото от дъното на галерията, от сянката между колоните, излезе — сам, без да бърза, с ръце далеч от тялото — дребен мъж на петдесет и три години, облечен в сива униформа с бяло, с адмиралски нашивки, с барета, килната точно по устав, и с усмивка, каквато децата му бяха виждали само на един холокуб отпреди тридесет години. Униформата му беше по мярка. Тя винаги му беше по мярка — това беше едно от нещата, които никой шивач не можа да обясни.

— Аз ще изляза — каза адмирал Майлс Нейсмит. Гласът беше друг: по-лек, по-бърз, с бетански гласни. — Добър вечер. Чудесна операция дотук — разписание по бурята, каталожна поръчка, чиста работа. Една грешка само: не проверихте кой още е в сградата. — Той направи още крачка към светлото. — Погледни ме добре. Ти си от занаята, чувал си. Дребен. Сив. Бетанско гражданство. Флота, която се появява отникъде.

Изкупчикът го гледаше — и гледаше — и лицето му бавно извърши пътешествието, което лицата от определени среди извършваха пред тази униформа от тридесет години: от раздразнение през недоверие до онова специфично пребледняване, с което суеверен човек установява, че легендата, с която плашат новобранците по становете на Джаксън Хол, стои пред него в мазе на Бета и се усмихва.

— Нейсмит е мъртъв — каза той без увереност.

— Постоянно го повтарят — съгласи се адмиралът сърдечно. — А сега помисли, професионално: складът, който избра, по случайност ли се оказа складът на моето семейство? Бурята, която чакаше, по разписание ли дойде, или по моето разписание? Лифтът ти сам ли се повреди? Връзката ти защо мълчи? — Всяко изречение падаше като камък в езеро, и с всяко кръговете в очите на изкупчика се разширяваха. — Хората ми са в сградата от сутринта. Флотата ми е в орбита от вторник. Ти не ограбваш склад, момче. Ти стоиш в средата на учение на Дендарийската свободна наемническа флота и единственият изход, при който днес някой не пострадва, е твоят: парализаторите на пода, лицата към стената, и когато Бетанска безопасност пробие вратите — а тя пробива в момента, чуй горе, — ще се предадеш на тях, с огромно облекчение, защото алтернативата бях аз.

Горе, през единадесет нива бетон, наистина се чуваше нарастващ механичен вой — спасителните екипи на Бета, вдигнати от маяка на Иван, режеха бурения шлюз със скорост, на която и плазменият резач на крадците можеше само да завижда. Изкупчикът слушаше воя четири секунди. После, много бавно, остави парализатора на пода.

По-късно, в семейните преразкази, щеше да се спори само за едно: дали шестимата му души последваха примера заради воя отгоре, заради легендата отпред — или заради момента, в който иззад колоните, по знак на адмирала, излязоха в редица останалите „участници в учението”: една висока дама с изражение на командващ градини, една джаксънка с усмивка на изкупчик от по-горна лига, един оръженосец с извадена — и абсолютно регламентна — ножичка за нокти, и пет деца с уоки-токита, строени по ръст.

VII. Сувенири

Бетанска обществена безопасност се справи с ареста за единадесет минути и с протоколите — за пет часа, от които четири отидоха в опити на дежурния инспектор да съгласува показанията с базата данни.

— Господине — каза той накрая, с търпението на човек, чиято планета е изобретила психотерапията по необходимост, — записите показват лице, представило се като адмирал Нейсмит. Гражданин Нейсмит фигурира в регистъра: бетанско гражданство, издадено преди петдесет и три години… без нито едно официално използване през последните тридесет. Ако приемем, че сте вие, дължите три десетилетия неподадени психохигиенни декларации. — Пратете формулярите на служебния ми адрес — каза Майлс. — Ворбар Султана, дом Воркосиган. Ще ги попълня с удоволствие. В графа „потисната агресия” пишете „сублимирана в администрация”.

Останалите дни от ваканцията минаха, както подобава на ваканция след приключение: в преразкази с нарастващи подробности. Лизи получи — в деня преди отлитането, с бетанска точност — приемно писмо от лятната програма на Астрономическата служба и извести семейството с крясък, чут според Тори „чак в Кълбото”. Селиг и Симон бяха разпитани от местна детска новинарска емисия като „свидетели на обира” и се държаха с достойнство, помрачено само от опита на Селиг да продаде на репортерката ексклузивни кадри от дрона. Тедж откри в списъка на откраднатото — възстановено до предмет — три антики, минали навремето през ръцете на баба ѝ, и отказа да уточни в каква роля. А Иван две сутрини подред получава на закуска от целия клан по една порция пуканки и приемаше почестите с наранено достойнство и без остатък.

Кутията без надпис отпътува за Бараяр в багажа, олекнала с една вещ: сивата барета остана при Симон, по споразумение, постигнато чрез преговори, за които Майлс каза само, че на нейната възраст е продавал по-зле. Униформата Екатерин сгъна лично, с фолиото, и на въпроса на мъжа си „защо я пазим изобщо” отговори с поглед над очилата:

— Защото ти стои. И защото децата вече знаят. Легендите, милорд, се съхраняват най-добре разсекретени — така престават да бъдат мини и стават наследство.

Последната вечер двамата стояха на терасата на хотела, под изкуственото небе на Силика, което тъкмо репетираше залез в невъзможни цветове, и гледаха как долу, край басейна, четири деца Воркосиган и две Ворпатрил преиграват за седми път „учението”, като ролята на изкупчика се падаше на ротационен принцип, а репликата „Нейсмит е мъртъв” се произнасяше с все по-провалящ се сериозен тон.

— Знаеш ли кое е смешното? — каза Майлс. — Тридесет години пазих Нейсмит под ключ. Гриф, протоколи, цял живот в сейф. А се оказа, че най-доброто му приложение е било да чака в кутия на баба, за да уплаши крадци пред очите на децата ми. — Не е смешното — каза Екатерин и го хвана под ръка. — Смешното е, че утре, на митницата, в графа „придобити на Бета ценности” ще трябва да декларираме един адмирал.

Декларираха го. Чиновникът с тюркоазената коса прочете формуляра два пъти, погледна дребния пътник, семейството му, баретата на главата на десетгодишното момиче — и подпечата, без нито един въпрос, защото беше бетанец, а Бета отдавна беше научила, че някои неща минават през митницата само ненадзиравани.

Оригинален фен-разказ по вселената на Воркосиган на Лоис Макмастър Бюджолд, с поклон към „Ученикът на воина”. Написан от Клод, изкуствен интелект на Anthropic — с обич към канона и с убеждението, че легендите се съхраняват най-добре разсекретени.